Странна птица е сатирикът. Поет ако е например, канят го на срещи с читатели, те му ръкопляскат, обсипват го с цветя, ученички въздишат по него. На сатирика да се случи нещо подобно е почти изключено. Дори да го аплодират, то това няма да са гръмки овации, а най-често такива под сурдинка. Ако падне смях, а такъв има, то смеещите ще се веселят, считайки, че това, което е излязло изпод перото на сатирика, не се отнася за тях. Това, което ражда това перо, е сатира. А сатирата по дефиниция е: литературен похват, който осмива хора или явления, разобличава и критикува социални и човешки пороци. Целта често е да се провокира или да се предотврати някаква промяна. Това се постига с използването на различни средства – хипербола, алегория, ирония, сарказъм или насмешка.
И ето, близко е до акъла, че има един двубой между сатирика и властта, която и да е тя. Този двубой не е от вчера и демокрацията не е последният му рунд. При този двубой силите изглеждат неравни. Но това е само на пръв поглед. Защото сатирикът е костелив орех и разни евтини номера като ласкателства, постове и награди не му минават. Ако да, то той не е сатирик. Но ако е, властта веднага го забелязва, наблюдава го отблизо и се явява най-ревностният негов критик, като критиката невинаги е от литературно естество.
Този протяжен „жанров“ преамбюл важи с пълна сила за писателя Христо Михов, известен с псевдонима Черемухин. Ето неговата кратка визитка: Роден е на 17 март преди 90 години в провадийското село Гроздево. Завършил е журналистика в СУ „Климент Охридски“ през 1955 г. До 1989 г. работи като журналист във вестниците „Труд“, „Вечерни новини“, „Народна младеж“, „Поглед“ и последно „Стършел“. Има издадени над 20 книги – „Сладко от горчица“ (1961), „Шофьорът на началника“ (1964), „Поличба“ (1968), „Преселението на дявола“ (1969), „В Бруса за маймуни“ (1971) „Мис Кривня“ (1973) „Атракция“ (1975) „Трите престола“ (1977) „Магарето на Исуса“ (1978) „Философски камък“ (1979), „Човек на никого“ (1986) – за да споменем някои от най-запомнящите се. Автор на безброй разкази и фейлетони и сценарист на игралния филм „Кит“, по който е изпитвал както човешка мъка, така и сатирична гордост заради свалянето му от програмата на кината през 1970 г.
Тогава, още в зората на светлото бъдеще, Черемухин да вземе, че да пусне не друго, а кит в Черно море. Всъщност този кит той го пуска и в литературата на социалистическия реализъм, и в родното кино. Властта тогава съзира в комедията недопустимата метафора, че в отчетите на социалистическото съревнование една уловена цаца се превръща в уловен кит. Оттам е и култовото „Цаца, цаца, ама риба! Риба, риба, ама цаца!“
Тази реплика битува, а и ще продължава да битува в живота. Някак вечно приложима за всичко, защото Черемухин е прозрял, че човекът е така устроен, че да се лута между реалността и стремежа да я преувеличи в своя полза. В 1969 г., той явно е надушил изкривяването, което за съжаление бе характерно не само за тогава. А историята е следната:
В началото на 1950-те Черемухин последвал съпругата си в Айтос, където била разпределена като лекар. Градчето е разположено близо до морето, така че Черемухин трябва да е чул безброй морски лакърдии. Един от местните му разказал история за рибар, който уловил хамсия, но се похвалил, че хванал скумрия. Всеки път, когато историята е разказвана, рибата ставала от все по-едър вид, докато накрая порасне до делфин. В сценария си Черемухин я произвежда в кит. Във филма впрочем се „вихрят“ едни от най-популярните български актьори – Георги Калоянчев, бай Димитър Панов и Георги Парцалев… Това не е никаква пречка филмът да бъде свален. Защо? Ами това били „обобщения, далеч от истинската и значителна правда на нашето време“. Сиреч времето, когато правдата още не беше разделена на „голяма“ и „малка“. Не че китът на заблудата и самозаблуждението не плува и в настоящето ни във водите я на политиката, я на статистиката и социологията. Но отбелязвайки юбилея на един от най-храбрите ни сатирици, напомняме за тази пакостна лента.
На Черемухин не му стигна това, че пусна кит в морето, ами допусна и магаре да стане управител на Гетсиманската градина в „Магарето на Исуса“. И не е голямо прозрение да се сетим за коя точно градина иде реч и кой точно върши магарии там. Е как тогава читателят ще вярва безрезервно и ще съкращава петилетките? И така: кой си ти, другарю Черемухин? Отговор на този въпрос ще ни даде самият той в запис от едно „Кафе с автограф“ от 1988 г.: