The Bird

„В тая година, 1947, цяла Америка беше луда по бопа. Чикагските музиканти надуваха силно, но някък без живец, може би защото тогава бопът се намираше между два периода — орнитоложкия на Чарли Паркър и друг, който започваше с Майлс Дейвис — описва в романа си „По пътя“, нощните си скитания в Чикаго Джак Керуак (превод Рада Шарланджиева) — И докато слушах този нощен звук, който за нас олицетворяваше бопа, аз се замислих за моите приятели от единя край на страната до другия и за това, че всички ние се намирахме в един и същ огромен заден двор на Америка, вършехме безумни неща и само се щурахме насам-натам.“

Краткото пребиваване на Чарли Паркър в този свят започва преди повече от век с раждането му в Канзас Сити, САЩ. Още в ученическите си години той осъзнава силата на местна музикална сцена — още преди да започне да свири първо на баритон, а след това и на алт саксофон. Няколко години по-късно, вдъхновен от нашумелите през 30-те години групи, той се посвещава напълно на саксофона, като свири от 11 до 15 часа на ден.

Чарли Паркър, често наричан Бърд (The Bird) или Ярдбърд, е един от най-ярките изпълнители в цялата история на джаза и един от най-влиятелните бибоп музиканти. След като напуска училище на четиринадесет години, за да се съсредоточи върху овладяването на инструмента, той наблюдава и се учи от местните новатори — саксофониста Лестър Йънг и пианиста Каунт Бейзи. Една от неговите класически пиеси „Кокошарникът“ (Yardburt Suite) ясно пресъздава този период на търсене и изграждане на собствена идентичност:

Десетилетие по-късно критиците ще определят сложността и красотата, „с бързината на автомат“ (както го определя джаз историкът Стенли Крауч), на неговите импровизации като лакмус за оттеглянето на джаза от дансингите. Заедно с едни от най-влиятелните джазмени: световноизвестния тромпетист Дизи Гилеспи, барабанистът Макс Роуч и други, с които Бърд свири, той обявява „Сега е времето“.

В Златния фонд на БНР се съхранява документален запис от 1989 година от концерт на Милчо Левиев на тази пиеса. В нея заедно с него на сцената са: Антони Дончев на пиано, Петър Попов цугтромбон, Данчо Капитанов тромпет, Симеон Щерев флейта, Христо Йоцов ударни, Георги Дончев контрабас, Людмил Георгиев саксофон и Теодосий Спасов кавал:

Музиката му екзалтира публиката и ужасява критиците, на които им отнема известно време да наваксат с възприемането на новите хармонии и полиритми. Неговият дръзък модернизъм разтърсва Ню Йорк, а след това и света. И тогава, само 34 години след началото на своя епохален живот, Паркър умира. Тялото му е опустошено от апетити, толкова големи, колкото е и неговият гений.

„Паркър беше гений, който живя бързо и умря млад“, „за няколко кратки години революционизира джаза, като форма на изкуство“, пишат за него музикалните критици. Той начерта нова посока в развитието на блуса, рагтайма и джаза на Луис Армстронг, както и на класическите и поп направленията на Дюк Елингтън към новата и по-артистична форма — бибопа, в който всичко е свързано в един изливащ се порой от ноти и емоции. През десетилетията след това влиянието на Чарли Паркър върху световната джаз сцена никога не е намалявало, дори когато модерната музика, която е създавал, еволюира в негово отсъствие.

„Ритъм секцията го следваше като опашка, но без да задържа или притиска Бърд. Изчезващите изпълнения бяха неговата специалност. Точно когато си мислите, че сте го хванали, той се раздвижваше и измисляше друга идея, която беше толкова смела, колкото червена боя върху бял чаршаф.“ Това е първият образ, който Стенли Крауч ни дава за саксофониста Чарли Паркър — картина, която прилича на бойна сцена от екшън филм.

За тази виртуозност Майлс Дейвис разказва: „Всеки път, когато това се случваше, Макс Роуч крещеше на (пианиста) Дюк Джордан да не следва Бърд, а да поддържа ритъма. В крайна сметка, винаги се случваше така, както Бърд беше планирал и ние отново го настигахме, за да засвирим заедно.“ Пълната степен на неговата ритмична виртуозност стана норма едва във фрий джаза от 60-те години и фюжън музиката от 70-те години (или поне в някои случаи и на двете): по-голямата част от възраждането на бибопа през 70-те години не успя да постигне това.

The bebop King

През декември 1945 година Дизи Гилеспи и Чарли Паркър заедно пишат новата музикална история, като пренасят неистовите звуци на бибопа — изпълняван предимно на ъндърграунд сцена, само за осведомени музиканти – от Източното на Западното крайбрежие. Тази двумесечна резиденция в холивудския джаз клуб на Били Бърг е началото на мъчителен, но понякога продуктивен двугодишен престой за Паркър, в който той се скита из Лос Анджелис.

В този професионален и житейски хаос Чарли Паркър се появява на джем сешъни, спи по диваните на хората, причинява хаос на обществени места (съблича се гол и се разхожда из фоайето на хотел в центъра на града). Омаломощен от огромната си зависимост към хероина, Паркър едва може да функционира с леката наркотична дрога, която циркулира по Сентръл Авеню — наричат я „кал“ (mud), ужасна смес от нерафиниран опиум с клонки и пръст в нея. Едновременно с това той започнва да изпива галони евтино вино и да пуши всичко, което му попадне.

Точно тогава Рос Ръсел, собственикът на музикалния магазин „Темпо“ на булевард „Холивуд“, и фанатичен фен на бибопа решава да основе „Дайъл рекърдс“ (Dial Records) през 1946 година, специално, за да записва музиката на Паркър. Ръсел успява да събере първокласни таланти за сесиите на Паркър: тромпетистът Хауърд „Маги“ Макгий, пианистите Майкъл „Додо“ Мармароса и Джими Бън, басистът Боб Кестерсън и барабанистът Рой Портър свирят с Паркър в полулегалния клуб „Финал“ (Finale) в Литъл Токио. Паркър е толкова благодарен, че не само кръщава една от най-известните си песни „Лосът Мууч“ (Moose the Mooche) на негово име, но и подписва над половината от авторските си права за записите си в студиото.

Барабанистът Рой Портър, който кара Паркър за запис на 28 март 1946 година, разказва как Бърд започва да пише „Лосът Мууч“ в колата от 35-та улица и Мейпъл и я завършва, докато пристигат до студиото (Radio Recorders Studios) на булевард Санта Моника в Холивуд.

„Първите два диска, който Ръсел записва в студиото — пише критикът Уил Фридуолд в бележките към албума — представляват може би най-забележителното творчество, което някога е създавал Чарли Паркър, съдържащо почти всички основни елементи на бибопа“.

За вдъхновението, което поглъща няколко поколения български джазмени последователи на тази нова вълна в джаза, за слушателите на музикалното предаване „Авторът и неговата музика“ Елиана Захариева разговаря с основателя на Русенския джаз фестивал саксофонистът Петър Петров. В записа звучи и неговото изпълнение на „Антологията“ на Чарли Паркър:

Бърд се превръща в съвременна музикална икона — пример за изкуството на солиста и следователно заслужаващ подражание — свръхчовек, чийто принос може да бъде сравняван само със събирателния образ на много други солисти. Никой друг освен Луис Армстронг не е оказвал такова силно влияние върху следващите поколения джаз музиканти.

Лос Анджелис никога няма да забрави денят, в който бибопът за първи път достигна Западното крайбрежие, но и никога не ще получи опрощение за „отношението“ си към джаз виртуоза, въпреки неудържимите апетити към дрогата на Паркър.