„Човешката природа, читателю, е днес дълбоко скрита под костюмите, позите и благоприличните маниери на съвременния гражданин. Тя се появява само в редки мигове, когато под напора на необичайното безбройните наслойки рухват, за да разкрият неприличната голота на нагона. В делника обаче ти ще срещнеш хората облечени в своята втора природа, тази банална, но тъй удобна дреха, изтъкана от личните навици и привичките на общественото съжителство.“
Това необичайно обръщение към читателите на този късно публикуван роман — „Пътуване в делника“, отправя Богомил Райнов преди да разкаже необичайната история на книгата. След дълги години на забрава романът отново е подготвен за печат, след това прередактиран, за да се появи през 1982 година в книжарниците.
Тази „мрачна литературна атмосфера“ Богомил Райнов описва и в интервю за Българското национално радио (БНР) през 1984 година. Разказът е съхранен в аудиоархива на БНР, а интервюто е записано по повод 65-годишнинaта на автора:
В послеслова на книгата Богомил Райнов прави равносметка на „написаното двайсет и две години по-късно“, което компромисно е преработено в „практичното проучване на опаката страна на делника“. За да се превърне героят на този роман (може би преднамерено) в един от „хилядите пътешественици, които се блъскат из бетонените улеи на делника, които търсят и които са намерили по своему разрешение на делничните тайни“:
„Най-сетне в тази книга, при всичките недостатъци на един младежки труд, струва ми се, е отразено нещо от спарения, саждив еснафски бит на някогашна София, нещо от грижите и драмите на нейните тогавашни жители, нещо от задухата на онова минало, в което навремето се давехме и търсехме пътя си. И може би с тия свои страни произведението, поне в известни свои пасажи, ще събуди интерес у читателя като човешки документ.“
Първите учители — кабинетът и улицата
„В най-ранните ми детски спомени обитава един строг мъж, висок и слаб, с мургаво тютюнево лице, облечен в дочена престилка с тютюнев цвят и хванал димящата цигара между пожълтелите си от тютюна пръсти. Един тютюнев човек, наведен от заран до вечер над бюрото и зает с писане.
— Деца, по-тихо! Баща ви работи — предупреждаваше полугласно мама, когато почнехме да се боричкаме с брат ми.
Предупреждението беше почти излишно. Живеехме в едно-единствено малко помещение, служещо едновременно за спалия, кабинет и детска стая, но баща ми не се безпокоеше от шума и суетнята, защото когато пишеше, просто не чуваше и не виждаше това, което ставаше наоколо му. Много по-късно забелязах, че тютюневият мъж съвсем не бе висок на ръст и че изразът на строгост върху лицето му е само отпечатък на една постоянна съсредоточеност.“
С това описание на „тютюневия човек“ — бащата на Богомил, академик Николай Райнов, започва биографичната повест „Тютюневия човек“, която е част от сборника „Този странен занаят“.
Богомил Райнов е поет, романист, новелист и документалист, наследил от баща си интереса към изкуствознанието. Той е член-кореспондент на Българската академия на науките (БАН) и дългогодишен професор в Художествената академия, достигнал до високото академично звание благодарение на дългогодишната си научна и педагогическа работа. Той е плодовит, жанрово и тематично многообразен автор — теоретик и критик, преводач и публицист. Богомил Райнов е и един от създателите на новата за страната криминално-приключенска литература, като със своите над 30 произведения е един от най-плодовитите ѝ творци.
„Уникалният му жанров синтез на научно изследване и художествена проза нямат равен на себе си в нашата култура, макар този синтез да не е единственият, нито най-важният принос на изкуствоведа Богомил Райнов.
Цялото му многообразно творческо дело в различните му периоди внушава доста сложна представа за неговия създател. Дръзкия до хулиганство образ на поета от ранните му стихотворения и поеми съжителствува с образа на кабинетния ерудит, а в късната изследователска проза четем смайващи с дързостта си оценки и отрицания“, пише литературният критик Светлозар Игов в едноименната книга, посветена на твореца Богомил Райнов.
Богатите художествени и литературни сбирки в библиотеката, в кабинета на баща му, оформят младежката ерудиция на Богомил Райнов, докато уличната контракултура оформя поведенческата му — „гаменска“ и битова пъстрота.
Той има „навици на интелектуалец и жестове на бохем“, а в него съжителстват светът на словото и светът на образите. Така, докато „чисти прахта от книгите на баща си“ и слуша разговорите, разсъжденията на интелектуалците, „анархиствуващите комити и принципните революционери, които посещават дома на баща му“, младият Райнов развива и своите културни интереси и обогатява жизнените си впечатления.
В поемата си „Автобиография“, Богомил Райнов описва чертите на растящото ново градско литературно поколение:
Не са ме приспивали никога в шарени люлки,
далечното детинство кавали не са огласявали,
не помня разцъфнали сливи и плач на гъдулки,
не знам и до днеска как пеят прочутите славеи.
… …
На града изтърсаци растехме…
В града се родих и градът бе ми родното селище.
Лежах във стандартна количка, превързан с каиши,
и плачех над целулоидни животни и бебета
от лютия пушек, от трескането на колите.
Извеждаха ме на разходка в градини подстригани,
колите с бензинови пари коварно ме давеха,
и песните улични, пети от нашта слугиня,
заместваха приказките на селяшките баби.
Помниш ли дългите нощи по пустите улици,
сините облаци, лампите в ленти безкрайни?
В тежките сенки на къщите, малък, загубен,
ти със другари рушеше световните тайни.
… …
Колко бе малък светът и безкраен животът:
щяхте в далечни и топли морета да скитате,
щяхте гори, континенти, реки да кръстосвате,
щяхте огромни, велики поеми да пишете.
Това постоянно напрежение между мечтите му и унилата действителност, която е в непрекъснат конфликт с пъстрата екзотика на широкия свят, повеждат младия поет по пътя на идеализма и борбата за един нов и по-справедлив свят.
Мъртвите дни и надеждата
В непубликувания си белетристично-есеистичен ръкопис „Париж“, който излиза посмъртно, Богомил Райнов описва годините, в които работи като културно аташе в посолството на България във френската столица. Преди да започне разказа за тези седем години Райнов ни въвежда в духа на българската столица в края на Втората световна война:
„В развалини бе превърнато и собственото ми скромно семейно гнездо. Но времената бяха такива, че това не ме наскърбяваше особено. Не усещах мъка даже от факта, че фаталният взрив бе унищожил и единственото ми ценно имущество — библиотеката. Какво значение можеха да имат разните там жилища и библиотеки, щом в борбата се решаваше бъдещето на света.“
В книгата си „Третият път“ Райнов аргументира увлечението си по социализма, като резултат не от опознаване на марксизма, а от съчувствието му към бедните и от надеждата за бъдещо братство между хората:
„Съзнавам, че много по-сериозно и тържествено би прозвучало, ако кажа, че съм разрешил съдбоносния проблем за житейската позиция подир задълбочени размишления върху основния философски въпрос или върху законите на общественото развитие. Но в ония години аз още не бях размишлявал по тия неща и ако почнех да говоря по тях, навярно бих говорил не като комунист, а като пълен невежа.
И колкото да звучи обидно за интелекта ми, налага се да призная, че бях се насочил към третия път не по повелята на интелекта, а по призива на това съвсем обикновено и лишено от всякаква научна квалификация нещо — сърцето.“
Този порив за справедливост е провокиран и от яркото неравенство, което оформя обществените прослойки в страната между двете световни войни.
„Картините на човешката мизерия, с които тази безкрайна галерия — улицата, изобилстваше… простолюдието, натъпкано в миризливите ахчийници… дрипавата навалица от селяни по пазарищата… човешките отрепки, ровещи се в кофите за боклук, работниците, излезли на демонстрация и носещи като единствено оръжие табелките с несръчно написани лозунги… такива бяха дреболиите, които караха сърцето ми да се свива и неусетно ме насочваха към мисълта за избавлението, за равенството и братството между хората.
Едва по-късно ми обясниха, че всичко това съвсем не е комунизъм, а обикновена дребнобуржоазна сантименталност. И че комунизмът се основава не на емоционални реакции, а на една строго научна теория за света и за обществото. Само че изглежда не бяха успели да ми го обяснят твърде убедително или пък аз бях се оказал не особено схватлив, понеже у мене докрай си остана подозрението, че нещата не стоят точно така.
И тъй аз стигнах до социализма, следвайки пътя на човеколюбието. Но приобщаването към едно движение, а още повече към партия или секта, крие нещо коварно, за което рядко си даваме сметка. Особено в периоди на остра борба приобщаването предполага пълна убеденост и единомислие. А известно е, че пълната убеденост лесно прераства във фанатизъм, както и единомислието — в сляпо подчинение. Така твърде често участието в една партия представлява форма на духовно заробване, даже когато партията изписва на знамето си думата свобода.“
Независимо от тези заключения, направени през 1976 година в романа „Третият път“, само три години по-късно Райнов изнася доклад на Националната писателска конференция на тема „Социалистическият начин на живот и литературата”. В него той убедено заявява, че „Героиката на реалния социализъм се състои в това, че никакви препятствия не могат да го отклонят от пътя към комунизма”:
„Стиховете и теоретичните занимания на Богомил Райнов от периода на култа към личността са силно повлияни от догматичната естетика. След края на 50-те години се насочва изцяло към белетристиката. Сборниците „Човекът на ъгъла“ и „Дъждовна вечер“ срещат читателя със западноевропейската действителност. Въпреки че изобразителният фокус улавя предимно нейните социални противоречия и драми в духа на идеологическото противопоставяне Изток — Запад, социално детерминираните човешки истории са разказани с психологическа задълбоченост. Проблематиката им бележи важния етап към овладяване на съвременната градска тема след Априлския пленум през 1956 година“, пише в анализ на творчеството му Елена Борисова, главен асистент в Института за литература към БАН.
Един от най-известните образи от неговите криминални романи е разузнавача Емил Боев, за „интелектуализирането“ на когото актьорът Коста Цонев изразява своята удовлетвореност в интервю за БНР през 1981 година:
Мрачният защитник на социалистическата праволинейност
„Богомил Райнов никога няма да успее да изтрие петното от предателството към баща си“, пише за него изкуствоведът Иво Милев и разказва историята, с която Богомил Райнов завинаги ще опетни името си:
„През 1951 година, Богомил Райнов е избран за шеф на катедра „Теоретични дисциплини“, но по неговото собствено признание положението му в Академията остава нестабилно. По това време му е възложено да изнесе пред катедрата доклад „За значението на теоретичните дисциплини“ и да даде конкретна оценка за нивото на преподаването им в Академията. Като шеф на катедра именно на него се пада задачата да разкритикува остатъчните буржоазни влияния в Академията и конкретно своя баща. Това се случва на факултетно заседание през същата година. Бащата стои на първия ред в залата, навел глава не от срам или гняв, а за да не смущава сина, който от трибуната е подел своите обвинения в „идеализъм“, „формален анализ“ или „еклектизъм“. Докато ги произнася, докладчикът усеща как под ризата по гърба му лази струйка пот. „Стария“, както го нарича сина му, става да отговори с няколко думи, за да изложи сегашните си възгледи и да увери аудиторията, че приема критиката. После облича вехтия си балтон, който носи на гърба си вече четвърт век, и напуска залата. Малко по-късно подава молба за пенсиониране, а синът му става професор по естетика.“
В своето интервю за БНР от 1989 година, критикът Яко Молхов говори за повестта на Богомил Райнов „Пътища за никъде”, по която е сниман филмът на Методи Андонов „Бялата стая”. В него той посочва словото на писателя като „поразяващият меч, с който той извършваше екзекуцията, той пишеше страшните текстове на обвинения”. Описва и „унищожителните думи на критика Кръстьо Куюмджиев“ за лицемерието на Райнов:
Творчеството на Райнов е представено с над 80 преводни издания на английски, испански, италиански и други езици в почти всички европейски страни, както и в редица страни от Латинска Америка. За своя принос към българската литература писателят е награждаван двукратно с Димитровска награда, Герой е на социалистическия труд и Заслужил деятел на културата.