Виртуоз на контрабаса, достигнал съвършенство в изпълнението си с този сложен инструмент, по чиито високи струни свири с безупречна техника, увереност на лъка и бързина на пръстите. С подобни бравурни епитети е обрисуван таланта на Асен Вапорджиев в статиите за концертите, които той изнася в много градове на страната.
Наричан от музикалните критици в Германия „българският Доменико Драгонети”, от тези във Великобритания „Паганини на контрабаса”, младият музикант получава при завършване на Парижката консерватория изключително висока оценка и от преподавателя си проф. Едуар Нани: „За вродената артистичност и неговата техника на пръстите и лъка, Асен Вапорджиев е контрабасист, когото смятаме за най-добрия виртуоз на този инструмент.”
В Златния фонд на Българското национално радио (БНР) са съхранени презаписи от плочи с изпълненията на Асен Вапорджиев от 1956 година, когато в съпровод на Неранза Бурилкова на пиано той изпълнява „Бисерите на Драгонети”.
Роден на 12 август 1901 година във Видин, Асен е по-големият брат на именития виолончелист Кирил Вапорджиев. Бащата им Стефан Вапорджиев, който е учител по музика във Видинската мъжка гимназия, е и първият преподавател на синовете си. До 17-годишна възраст Асен свири на цигулка в оркестъра на баща си и изучава живопис. Едва след това е приет в Музикалното училище в София, където изучава контрабас при Карло Глазер.
През 1923 година завършва и получава стипендия, с която е приет в Парижката консерватория. Там той извоюва втора награда на музикалния конкурс на Консерваторията, тъй като е чужденец и не може да му бъде присъдено най-високото отличие. След концерта в Париж френският вестник „Матен” (Le Matin) отбелязва – „Вапорджиев ни разкри една превъзходна, солидна и чиста техника, сигурна атака, пълен и цветен тон – деликатно туше. Един силен талант.”
В изпълнението на „Мелодия” от 1953 година описаните качества на контрабас-виртуоза подчертават яркия му стил.
След завръщането си в България Вапорджиев е назначен в оркестъра на Софийската опера, като продължава и активната си солова концертна дейност в редица европейски столици и големи градове – Берлин, Брюксел, Лондон, Франкфурт на Майн, концертира и с оркестъра на Германското радио. „Едно музикално събитие беше солистът-контрабасист Асен Вапорджиев”, пише за него вестник „Теглихе Рундшау” (Tägliche Rundschau), орган на съветската военна окупация в Берлин.
В българската преса от 1926 година вестник „Развигор” описва един от концертите на Вапорджиев на родна сцена с думите: „Асен Вапорджиев е не само контрабасист, но и един вглъбен в себе си художник. Прояви прекрасна флажолетна техника и майсторско стакато. В неговите ръце контрабасът свири действително като виолончело – тъй плътен и нюансиран е тонът му.”
През 2003 година, в интервю за БНР, композиторът и диригент Димитър Сагаев разказва за ръководения от него камерен оркестър на Радио София. В него Асен Вапорджиев свири заедно със световноизвестните цигулари Боян Лечев и Емил Камиларов.
Независимо от многобройните предложения за работа в Европа Асен Вапорджиев продължава да свири с оркестъра на Софийската опера и в Държавния симфоничен оркестър, преподава и в Музикалната академия. След 1950 година е концертмайстор на Държавния музикален театър „Стефан Македонски”. През 60-те години записва и издава цикъла „Виртуозни пиеси за контрабас”, аранжира и редица цигулкови оркестри за своите солови концерти.
През 1926 година музиковедът Антон Берсенев описва подробно във вестник „Музикален преглед” вълнуващата атмосфера, която цари по време на концертните изпълнения на Асен Вапорджиев. В соловия му концерт в Стара Загора на пианото му акомпанира Евгения Русева. Берсенев създава един незабравим портрет на „солиста-виртуоз с малко мефистофеловска фигура, с устремени в струните очи”.
„Ето, той удря лъка по дебелите струни – и в залата се разнасят няколко мощни мажорни акорди на ревящо чудовище. Те веднага се последват от едно божествено Andante, при което слушате сладки, упояващи тонове, на места достигащи тия на виолината. Една каденца, прибавена от изпълнителя, ви зашеметява за няколко минути – вие слушате и не разбирате как тоя грамаден инструмент се е превърнал във виолончело. Слушателите (тоя път по-многобройни от обичайното при камерни концерти в Стара Загора) са зашеметени. Те аплодират неистово и не знаят как да изразят възхищението си от това странно зрелище. Върху артиста се сипят цветя от балкона.”