„Никога не бях напущал родното си село. Когато сутринта влакът потегли, земята се раздвижи и малката гара, и липите, и бостаните останаха назад, аз се почувствувах като обрулен лист, откъснат от дървото и подгонен от вятъра. Тъй ми беше трудно да се разделя със своя роден кът, че оная минута исках да се случи тъй, че първият кантонерин да ни спре с червеното байраче, да ни съобщи, че железният мост е повреден, и ние да се върнем назад. Тогава за пръв път разбрах колко е свидно родното място.“ Думи, с които Ангел Каралийчев описва първото си излизане от Стражица, когато пътува за Великотърновската гимназия. Думи, които много напомнят началото на разказа „Майчина сълза“, които е съхранен в Златния фонд на Българското национално радио (БНР). През 2007 година той е представен на слушателите с гласа на Йорданка Кузманова.
Родната стряха и писателското тефтерче
„Роден съм в началото на днешния революционен век“. Така започва разказа на Ангел Каралийчев пред БНР през 1956 година. Детските си спомени той описва живо и цветущо, така сякаш нищо в тях не се е изменило през годините.
В тъмнината на зимните вечери в бащината му къща звучи гласът на майка му, която пее и пресуква вълна, докато децата спят. На лавицата над главата ѝ са подредени книгите, донесени от „пътния книжар“ — това са първите книги, които в детските си години Ангел Каралийчев е разгръщал: „У дома имаше само три книги — една песнопойка с дървени кори, създадена от дядо Славейков преди Освобождението ни от турско иго, един вечен календар и историята на Александър Македонски.“
Израснал с приказните легенди на българския устен фолклор, но и в годините на двете Балкански войни, Ангел Каралийчев прави първите си книжовни опити още в училище. Той пише разкази, които събира в книга за Септемвриийското въстание, издадена две години след кървавото му потушаване. Като съвременник на тези събития той възкресява тъмните стонове на епохата и „бунтовното време“:
„Първата ми книга от разкази „Ръж“ е написана в университетските аудитории, през време на професорските лекции по физика и химия. Наместо да следя химическите формули и уравнения, аз пишех стихове и разкази. Затуй бележките на дипломите ми вървяха все надолу.“ В тези дни окончателно се оформя и неговото призвание да се занимава с „книжовен труд“:
В разказа „Народен закрилник“ от 1949 година Ангел Каралийчев е сякаш съвсем различен — описва с неприсъщ за него патос „епизод“ от живота на младия Георги Димитров, който през ноември 1917 година пътува към фронта с войнишкия влак. В него бъдещият „народен водач“ влиза в конфликт с един от офицерите, които пътуват в купетата, докато фронтоваците се возят в студения дъждовен ден в откритите вагони:
— Знаете ли вие какво значи военен закон?
— Освен вашите военни закони има и други, човешки закони, които очевидно вие не познавате. Този нещастен куц войник е жертва на вашите безумия: наместо да засее нивата си или поне да остане в болницата, докато зарасне раната му, той отново бърза за фронта, а вие не му позволявате да прекара няколко часа на топло и сухо. Изблъскахте го!
— Кой сте вие, господине, дето си позволявате да ми говорите с такъв език?
— Аз съм народен представител.
— Как се казвате?
— Казвам се Георги Димитров, от партията на тесните социалисти.
„Септемврийската поезия“ има „дълбоки корени“ в творчеството на Ангел Каралийчев. За ядрото на първото издание за „антифашистка поезия в България“ — списание „Нов път“, и за „поета на прозата“ говори литературният историк и критик проф. Георги Цанев в интервю за БНР през 1973 година.
Голямата социална чувствителност и накърнената от насилието, несправедливостта и смъртта в „покрусена България“ душевност на Каралийчев намират израз отново в мислите, които той адресира към себе си на страниците на своя писателски бележник:
„Тоя свят не е за тебе. Тоя свят е за лудите: ония — които в 6 часа четат смъртни присъди, а в 8 ядат с отличен апетит! Ония, които повалят с куршум вчерашния си приятел и докато децата на убития редят цветя около главата му, те притискат своите с безкрайна нежност до сърцето си и се крият в невинната прелест на очите им.
Този свят не е за теб, мое бедно сърце!“
На кръстопът книжовен
„В оня тих есенен ден, далечен и съдбоносен“ през 1926 година Ангел Каралийчев среща бъдещата си съпруга, актрисата от Народния театър Вела Ушева. На нея писателят посвещава и втората си книга „Имане“, която излиза през 1927 година. Тази пламенна любов едва не убива (буквално) Каралийчев. Дълго време той ухажва Вела Ушева, но ѝ поставя условие: „да напусне театъра и да бъде само любима жена и майка“.
В своите спомени Вела Ушева допълва драматичните събития, довели до самоубийствения опит:
„Аз цял живот съм била в сянката на други. Най-напред на майка си, а след това на Ангел. За известно време се помъчих да бъда „аз“, но не успях… Пет години се борих с него и най-сетне напуснах театъра. Носеше със себе си един пистолет със седефена дръжка. Щом се скараме, изваждаше пистолета. Направи опит да се самоубие. За щастие куршумът мина над сърцето му и остана жив. Носи го цял живот. На рентген се виждаше…“
След тази „несполука“ Каралийчев заявява на своите приятели Николай Лилиев, Никола Фурнаджиев и Владимир Василев, че е „решил да живее и да работи“. В следващите 15 години той е редактор на литературната страница на списание „Кооперативна просвета“, издава едни от най-популярните си книги с разкази, превежда и пише кратки драматургични произведения.
Неговите детски приказки, разкази, пътеписи, очерци и статии рисуват творческия му път с меките есенни цветове на селското битие и надеждата за по-добри дни. Но в тях мъгливата сутрешна сивотата очертава изпепеляващата разделителна линия на столетието, която разкъсва социалната тъкан на Европа — войнишките неволи и сиромашкия гнет. Думите в разказите му са посветени на хората и на действителността, която обитават:
„Колко е пусто на този свят. Свой човек няма. Сирак е човешката душа. Тя ходи с протегнати ръце, пипа в тъмнината, моли се и не може да найде родни прегръдки. Кой ще отвори вратите си и да я прибере, когато замръкне в някое далечно село?“. Думите на Каралийчев от разказа „Иван Кралев“, публикуван в сборника „Лъжовен свят“, издаден през 1932 година и посветен на Николай Лилиев, описват сгрешената социална реалност.
Писателят Георги Струмски описва, в предговора към сборника с разкази на Ангел Каралийчев „Най-тежкото имане“, огромния интерес към книгите с оригинални детски приказки и новели, които в България са най-продаваните след тези на Иван Вазов:
„Дълги години и столетия хората навиват върху старото кълбо на земята многоцветните нишки на приказката — родна майка на човешкия род и литература. Било е време, когато читанката на Славето не е разговаряла със синигерчето, а майчината сълза на лястовичката не е стопляла сакатата си рожба, сгушена от студ и мъка в дъното на счупено гърне. Преди „Житената питка“ да се появи на страниците на списание „Детска радост“, животът е бил по-беден и гладен. Това е Каралийчевата приказка — твоята, моята, нашата, на всички нас, които населяваме и ще населяваме България. Приказката, която ще живее, докато са живи хората и ще радва, докато свят светува и още два дни.“
„Народната присъда“, преработена (омекотена) в едноименния разказ „Лъжовен свят“, допълва щрихите на ранното творчество на Каралийчев, когато спомените си от студентските си години той интерпретира в реалността на една песен, чута на събора в село Теодосиево:
„Там имаше много свят, амбулантни търговци, люлки, продавачи на боядисана вода, която наричаха лимонада, цирк. Насред поляната под разперен цветен сенник се беше разположил един народен песнопоец, обкръжен от десетина слушатели. Спрях и се заслушах в думите на песента му. Тогава чух символичните думи за лудото просо и за бика, които се научил да го пасе. Когато песнопоецът запита слушателите, как мислят, кое е по-добро: просото ли да пожъне или бика да заколи, те отговориха и просото да пожъне, и бика да прогони. Народната присъда ми направи силно впечатление. Тя беше жестока. Да пожъне просото, значи да погуби жена си. Аз дълго мислих и когато седнах след няколко години да напиша „Лъжовен свят“, стигнах да по-кротко решение.“
„Лъжовният свят“ Каралийчев атакува и със своята сатира в колонката „Литературен полицейски участък“ („побоят се упражнява със слово“), която списват заедно с Асен Разцветников. След конфискуването на списание „Пламък“ заради публикуваната в него поема „Септември“ на Гео Милев, Ангел Каралийчев описва „словесния побой над провинените“ (статията е прочетена от проф. Георги Цанев):
За да бъде словото му „изкусно и филигранно“ шлифовано, Каралийчев пренаписва и поправя своите творби по три пъти преди да ги изпрати за печат. Този изтощителен труд е описан от литературния историк Симеон Султанов в биографичната книга „Съдбата на един приказник“:
„Селянин по рождение и възпитание, той обичаше простите и непретенциозни неща в живота и затова пишеше на съвсем обикновени малки листчета с малки моливчета. Никога не съм го виждал да пише на машина и подозирам дори, че не умееше да си служи с нея. Обикновено той преписваше произведението три пъти. Последния, четвърти път произведението се преписваше от Вела Каралийчева. Ангел прочиташе разказа на глас, като стихотворение, за да го възприеме цялостно и да усети поетическия и музикален ритъм на езика, за което много държеше. Накрая слагаше заглавието и изпращаше разказа в редакцията.“
В навечерието на своя 41-и рожден ден, година преди 9 септември 1944-а обаче, Ангел Каралийчев пише в своя дневник: „Ето ме сега друг човек. Наситих се на големия свят… Уморих се да пиша книги. Страхотните събития омаломощиха душата ми. Остана ми само една жажда: спокойствието…“
Спокойствие, което той намира отново в писането.