Нюрнберг — последната битка за справедливост

В първите дни на историческия Нюрнбергски процес (Международният трибунал), започнал на 20 ноември 1945 година, светлините в залата угасват и започва прожектирането на филма „Нацистките концентрационни лагери“. Филм, в който кадрите са събрани от документалните хроники записани в „лагерите на смъртта“. Едно след друго започват да се представят на Трибунала все по-зловещи доказателства — изсушени човешки черепи, превърнати в попивателни преси, грижливо завързани пакети с човешки кости, брикети, получени от смлени на брашно човешки кости…

„Нюрнбергският процес е историческо събитие, резултат на германската склонност към системно водене на бележки и на неочаквано бързата победа, благодарение на която важни документи попаднаха в ръцете на съюзниците. Без протоколите на тайните съвещания на ръководителите на държавата и всички други документални доказателства обвинението би било много затруднено“, пише американското списание “Харвард Лоу Ривю“ (Harward Law Review).

Със своята присъда Международният трибунал потвърди: „агресията е международно престъпление“. Нюрнбергската присъда е насочена не само към миналото, но и към бъдещето. Тя трябваше да послужи като предупреждение към онези военолюбци, които биха се опитали отново да посегнат срещу мирния живот на хората.

„В името на свещената памет на милионите невинни жертви на фашисткия терор — казва в речта си главният обвинител на СССР Роман Руденко — в името на безопасността на народите в бъдеще ние искаме от подсъдимите пълна и справедлива сметка. Това е сметка, която те дължат на цялото човечество, на волята и съвестта на свободолюбивите народи. Нека се осъществи правосъдието!“

Веднага след откриването на процеса главният обвинител от Съединените американски щати, членът на Върховния федерален съд, Робърт Джаксън заявява във встъпителната си реч:

„Нашите доказателства ще бъдат ужасяващи и вие ще кажете, че съм ви лишил от сън. Но именно тези действия потресоха целия свят и накараха всеки цивилизован човек да се обяви против нацистка Германия. Германия бе превърната в един тотален затвор. Стенанията на нейните жертви се чува ха по целия свят и от тях изпадаше в ужас цивилизованото човечество. Аз съм един от онези, които през войната слушаха с подозрение и скептицизъм повечето разкази за ужасните зверства. Но представените тук доказателства ще бъдат толкова потресаващи, че аз се осмелявам предварително да кажа, че нито една моя дума няма да бъде опровергана; подсъдимите ще отричат само своята лична отговорност или факта, че са знаели за тези престъпления“

За Джаксън това е уникална възможност да разшири границите на международната си юриспруденция. Той възнамерява да положи основите на нов тип законодателство, което да забрани агресивните войни и да определи дори тайния замисъл за започване на война като престъпление и нарушение на международното право. Главният обвинител от САЩ иска да накаже не само лицата, чиито „обичайни“ престъпни дейности са квалифицирани в съответствие с между-народното право, но и цели организации, допринесли за временния успех на Адолф Хитлер — Германския генерален щаб, Главното командване на Вермахта и CC.

„Висок само 173 см, с кестенява коса и сини очи, Джаксън подобно на много американци от провинцията е човек с доста ограничени перспективи, което може да се каже и за повечето нацистки лидери. Рядко пътувал извън САЩ, а последният му международен паспорт, издаден преди около десет години, бил изгубен и трябвало да си изкара нов за пътуването до Eвpona. Ако има човек, на когото германците може да разчитат за справедлив процес, това е именно той. Убеден, че САЩ имат свещения, почти божествен дълг да превъзпитават света, да възнаграждават доброто и да наказват злото. Също така, ako има човек, на когото президентът Хари Труман може да разчита, че ще започне трибунала и ще го доведе докрай, това е Джаксън“, пише историкът Дейвид Ървинг в книгата си „Нюрнберг. Последната битка“.

Още преди назначаването си от Труман Джаксън се изказва доста остро срещу онези, които вярват, че трибуналите срещу военнопрестъпниците трябва да бъдат само някакво допълнително средство за физическо унищожаване на врагове, които не са убити във войната.

„Ako пpocтo искаме да застреляме германците и да изберем това за наша политикa — казва той в една от своите речи, когато военните действия в Европа вече са към своя край — тогава така да бъде. Но поне не крийте това престъпление под маската на правосъдието. Ако сте решили предварително да екзекутиратe човека, тогава няма нужда от съдебен процес над него. Световната общност не уважава такива съдилища, които са само инструмент за произнасяне на присъди.“

Праводъдие през трупове

Още в средата на 1944 година, министърът на отбраната на САЩ Хенри Стимсън се опитва да убеждава президентът Рузвелт да бъде по-внимателен и предпазлив в международните си срещи и изказвания.

„Почуствах — пише той в дневника си относно косвен намек за етническото прочистване, което щяло да се случи след като тези региони бъдат предадени на поляците, че със сигурност ще има последици, които ще бъдат черно петно в нашата истори ако ние, независимо дали с право или не, сме отговорни за това. Все още изпитвайки основателни опасения относно безопасността и живота на коренното население в тези райони на победена Германия, Стимсън пише, че окупацията на южния сектор на Германия би била много повече за предпочитане, тъй като „ще ни изолира от Русия за времето на окупацията. Нека руснаци те вършат мръсната работа, ние няма да имаме нищо общо с нея.“

По това време атмосферата на омраза е толкова силна, че дори Кордел Хъл държавният секретар на Рузвелт, не настоява за нищо друго освен за незабавното ликвидиране на лидерите на Ocma, когато те попаднат в ръцете на Съюзниците.

„Хъл ме изненада много — отбелязва в тайния си дневник британският посланик в САЩ лорд Халифакс — кaто каза, че би застрелял и унищожил физически цялото нацистко ръководство до най-нисшите му ешелони! В тези свои убеждения Хъл не се отличава от фризьора на посланика във Вашингтон, който постоянно настоявал: „Убийте ги всичките! Оставите ли поне един, те ще се размножат отново и трябва да започнете отначало. Това е като да пуснеш зайци в ливада с млада сочна трева“.

През есента на 1944 година Кордел Хъл отново прави доста крайно изказване — „Ако имам възможност, ще изправя пред военен съд и Хитлер, и Мусолини, и Тоджо, и всички техни съучастници от Оста. А на изгрев слънце на следващия ден ще извърша историческата им екзекуция.“

Генерал Дуайт Айзенхауер, който в историческата литература притежава изгладения образ на военачалник, известен както с рицарството си, така и с благоприличието си, също заявява пред лорд Халифакс, че според него „представителите на вражеското ръководство трябва да бъдат застреляни при опит за бягство“ (тогава тези думи са популярен израз от евтин холивудски филм за нацистите, евфемизъм за убийство на неудобните).

Основна трудност за адвокатите на защитата представлява не познаването на англо-американската съдебна практuкa, кoятo ce използва в Нюрнберг. Германските адвокати нямат опит в техниките на разпит и кръстосания разпит и са дълбоко изненадани от свободата на възраженията и прекъсванията, които се предоставят на защитниците в англо-американската система.

„По-същественото различие се състои в това — пише Дейвид Ървинг — че дори по време на Третия райх германските съдебни процеси са провеждани с основната цел да се установи истината и всички страни са се обединили около тази цел съдиите са провеждали основния разпит на свидетелите, а адвокатите и прокурорите са били там, за да подчертаят acneкmume, кouто са в полза на защитата или обвинението. Както по-късно коментира Ото Кранцбюлер, младият адвокат на Дьониц, съществена характеристика на англо-американската наказателна практика е, че тя е конфронтационна, като всяка страна представя само доказателствата, които са в нейна полза. За разлика от германския обичай съдът на практика не е бил задължен сам да разследва истината. Когато защитата излага желанията си пред Джаксън, той категорично ги отхвърля, заявявайки, че няма намерение да „служи на двама госпoдapu“.

По този начин се оказва, че ако везните не са предварително наклонени в полза на едната или другата страна, това обикновено би гарантирало справедливостта на процеса. В Нюрнберг обаче везните сякаш имат само една страна — тази на победителите.

„Когато германските защитници пристигнаха в Нюрнберг през септември 1945 година пише Кранцболер, те нямаха буквално нищо. От друга страна, обвинението вече беше иззело всички налични архиви и документи и ги проверяваше с огромната си армия от експерти.“

След това само уличаващите материали са предоставени на адвокатите на защитата. Не им е дадена възможност да търсят в заловените архиви документи, които да смекчават или оправдават вината на обвиняемите. Чуждестранните архиви също остават са недостъпни за тях. Когато адвокатът на Гьоринг кани намиращия се в изгнание полски генерал Владислав Андерс да предостави своите доказателства, че руснаците са убийците на хиляди поляци в Катин, съюзническото командване му забранява да отиде.

Освен това на адвокатите на защитата не е позволено да оспорват юрисдикцията на трибунала или безпристрастността на съдиите. В дневника си Юлиус Щрайхер, възбудител на преследвания срещу евреите и издател на антисемитския вестник „Дер Щурмер“ (осъден на смърт чрез обесване) е записал: „Обичайната съдебна прaкmuкa е, че подсъдимият може да оспори безпристрастността на съдията. Такъв би бил случаят, ако например съдията е роднина на противник в процеса. В този показен процес победителите са прокурорите и съдиите и съответно са неизбежно предубедени към победените. Тъй каmo са напълно наясно с това, те са установили подходящо правило, с което предварително лишават подсъдимите от възможността да поискат отвод. И това е целта на целия фарс. В този процес не става дума за това, че на подсъдимия трябва да се даде безпристрастно правосъдие. Процесът си е поставил за задача да придаде на една несправедливост мантия на законност, като я облече в правен език.“

Преобладаващото настроение сред наблюдаващите процеса от дистанция може да бъде обобщено с цитат от писмото на богатия нюйоркски търговец Ърнест Шьонфелд, в което той се обръща към прокуратурата с думите:

„Ако е допустимо, ако и когато Юлиус Щрайхер бъде осъден на смърт, най-пламенното ми желание е не само да бъда свидетел на екзекуцията му, но и да участвам в нея.“

Шьонфелд се ангажира сам да покрие пътните си разноски и предлага солидна сума пари на Робърт Джаксън, за да удовлетвори желанието му.

А в интервюто между Херман Гьоринг и психолога Густав Гилберт от 18 април 1946 година, публикувано в книгата „Нюрнбергски дневник“ райхсмаршалът заявява:

„Разбира се, хората не искат война. Защо някой селски глупак би искал да рискува живота си, когато най-доброто, което може да получи от войната, е да се върне жив и невредим обратно във фермата си?
Разбира се, народът не иска война. Нито в Русия, нито в Англия, нито в Америка, нито дори в Германия. Това е ясно.“

Присъдата

„Нюрнбергските процеси. Трибунал на народите“ е презапис от документалното радиоизлъчване от последния ден на Международния трибунал в Нюрнберг. Той се съхранява в Архивния фонд на БНР.

Всеки в Германия, който има възможност да слуша радиото, чува гласа на говорителя, който предава на живо за Южногерманското радио и едновременно с това за станциите в Мюнхен, Нюрнберг, Щутгарт и Франкфурт. Свързани са и Берлин, Лайпциг, Дрезден, Ваймар, Магдебург и Шверин. Започва последното предаване на живо по радиото от Нюрнбергския дворец на правосъдието на 1 октомври 1946 година. В ефира са обявени присъдите в процеса срещу главните военнопрестъпници.

„Напрежението изпълва съдебната зала, докато председателят се готви да прочете присъдите, до които съдиите са стигнали след осем месеца съдебно производство. Какви ще бъдат те? Кого ще осъдят? Ето някои от тях: Рибентроп — смърт чрез обесване; Кайтел — смърт чрез обесване; Гьоринг — смърт чрез обесване. Още девет пъти председателят на Международния военен трибунал, съдия лорд Джефри Лорънс, произнесе смъртната присъда за Калтенбрунер, Розенберг, Франк, Фрик, Щрайхер, Заукел, Йодл, Зайц, Айнкварт, а задочно за Борман — доживотен затвор. Хес, Функ и Рьодер получиха по 20 години затвор, Ширах и Шпеер 15 години, Нойрат и Дьониц по 10 години. Подсъдимите Шахт, Папен и Фриче бяха признати за невинни по обвиненията и бяха оправдани.

Най-великият процес на всички времена приключи. Осъдените отидоха на бесилката, подобно на бившия заместник-протектор на Райха на Бохемия и Моравия, Карл Херман Франк. И подобно на толкова много други военнопрестъпници, екзекутирани по-късно, които донесоха море от кръв и сълзи из обширни части на Европа. Изкупление за най-големите и ужасяващи престъпления, извършени някога срещу човечеството. Изпълнение на присъда, произнесена от името на народа срещу главните виновници. Това са заключителните действия от 11-месечния процес, започнал на 20 ноември 1945 година, които завършват с прочитането на обвинителния акт.“

„Процесът приключи. Най-близките съратници на Хитлер бяха осъдени и обесени. Ние, съветските кореспонденти, се завръщаме у дома в Москва“. Това са първите думи на Борис Полевой, които авторът на „Нюрнбергски дневници“ прочита на съветските слушатели. Презаписът е от плоча, разпространявана като притурка на съветското списание „Кръгозор“.

„От висотата на нашия военнотранспортен самолет, в който ние, журналистите, седим сред кашони, пристегнати с ремъци и някакво съдебно имущество, което връщаме в родината си, аз поглеждам назад към всичките тези девет месеца, започвайки от деня, в който Георги Димитров изрече пророческите си думи за предстоящия процес, та чак до самия му край. И изведнъж Сталинград отново се появява пред мен. Замръзналото мазе на някаква къща, треперещо от трусове, на мястото, което защитаваме с Гвардейската дивизия под командването на героя от Сталинград Александър Родимцев. Късен ноември е, северният вятър духа отвъд Волга, стените на мазето са замръзнали и покрити със скреж. От далечия ъгъл се чуват стоновете на ранените — те нямат къде да отидат. В мазето на разрушената сграда в Сталинград най-трудните дни от битката за града ми се сториха отново толкова живи: ветровитият сутерен, стоновете на ранените, дрезгавият, приглушен глас на секретаря на партийната комисия, тънките, болнави, розови бузи и лицето с големите, пламтящи очи. Спомних си как ние, съветските хора, се борихме за земята си, за идеалите си и преминавахме през несгодите. Всеки път се обединявахме, като преди решителна, смъртоносна битка. Войниците изкрещяваха: „Аз отивам в атака! Считайте ме за комунист, както московчани, в чест на партията си, блокираха амбразурите с гърди.

Сред 18-те подсъдими, представляващи най-високите ешелони на националсоциализма, не се намери нито един човек, който да каже и дума в защита на идеите, в името на които нацистите изтребиха и изгориха милиони хора и разрушиха Западна Европа в тази война. Дори в последните си думи, когато смъртта вече надвисваше, те лъжеха, измъкваха се, преструваха се, че са били измамени и че партията им е изчезнала като отровен дим пред сила, която наскоро беше накарала съседните народи да треперят. Така, по пътя за Москва, докато размишлявах и сравнявах, все повече осъзнавах колко прав е бил Георги Димитров, този горд сокол на комунистическия свят, в предвиждането си за хода и края на Нюрнбергския процес.“

„Когато през 1956 година въоръжените сили на Великобритания, Франция и Израел заговорничат и заедно започват нападението си срещу Египет, адвокатът на Рудолф Хес Алфред Зайдл пита британското външно министерство дали британския премиер Идън ще бъде изправен пред някакъв трибунал, за да отговаря за действията си — пише в заключение историкът Дейвид Ървинг — Трагичната истина е, че Нюрнберг не е създал истински прецедент в международното право.“