„Николай Бинев — актьор с певчески дарби, несбъднат диригент, сам преводач на пиесите, които поставя, за момента песимист, но оптимист в перспектива… 40 години на сцената, километри филмова лента, гласът на касетите с приказки, „изпял” историята на рой принцове, джуджета и животни… “ Хвалебствени слова на театралните критици и журналисти, с които накратко са изброени достойнствата на големия български актьор.

За себе си той допълва с присъщата си ирония: „Цял живот съм мечтал да бъда диригент. На тази възраст вече разбирам, че шансът е едва ли не най-важният компонент в нашата професия. Много добре зная колко малко бяха шансовете ми във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“). На първото явяване ме скъсаха, а на второ една щастлива случайност ми помогна да вляза последен. Иначе бих станал… може би преводач, но по-вероятно деятел в художествената самодейност, за да заема навярно едно от челните места в “непризнатите таланти.”

Домът на Николай Бинев и Домна Ганева

С тези думи на един от най-разпознаваемите гласове на радиотеатъра, телевизионния театър, киното и на любимия му „Народен театър за младежта“ (днес Младежки театър „Николай Бинев“), актьорът описва целия си професионален път. И с гласа си сякаш напомня за онзи симпатичен възрастен господин от „Приказка за разума“ от Ерих Кестнер, на чийто въпроси „отговор няма“:

„Живял едно време един симпатичен възрастен господин, който имал нещастието от време-навреме да измисля някои умни неща. Това ще рече —  неговата привичка се превръщала в нещастие поради факта, че онова, което измислял, не запазвал за себе си, а обичал да го съобщава на специалистите по тези въпроси. Тъй като разумът — това всеки знае — опростява трудностите дотам, че те се явяват пред специалистите в един не съвсем желан и затова нетърпим вид. Те с право схващат разума като непозволена намеса в техните трудно придобити и с мъка защитавани права. Защото какво ще вършат бедничките, пита се човек, ако вместо тях управлява разумът? Отговор няма.“

Повечето от по-младите хора днес помнят Николай Бинев точно така — „симпатичен възрастен господин“ с прекрасен глас, който приковава вниманието, всеки път, когато заговори. За някои, още деца, той е гласът на разказвача от плочите с приказките за Алиса, от приказките на Валери Петров,на синьор Виталис от радиодраматизацията по романа на Ектор Мало „Без дом“, на различни герои от приказките на Шехеразада, разказвачът на Андерсеновите приказки, на българските басни, на незабравимия татко Карло от приказката за „Буратино“ на Алексей Толстой, за която авторът казва:

„Когато бях малък — много, много отдавна, — прочетох една книжка: тя се наричаше „Пинокио“ или „Приключенията на дървената кукла“ (дървена кукла на италиански се казва буратино). Аз често разказвах на своите другарчета, момичета и момчета, забавните приключения на Буратино. Но тъй като книжката се изгуби, то аз разказвах всеки път различно, измислях такива случки, каквито в книгата нямаше. Сега, след много, много години, аз си спомних за моя стар приятел Буратино и намислих да ви разкажа, момиченца и момченца, необикновената история на това дървено човече.“

Тези и много други истории пленяват въображението на децата, които възприемат Николай Бинев като неразделна част от своя приказен свят. Неговите песни и роли в мюзикъли отличават всеки негов герой с римуваните изпълнения, които децата лесно запомнят и запявят — песните на „Слънчевите квадрати“, на „водния червей“ от „Копче за сън“, на „Доктор Дулитъл“, песента „За красотата и доброто“ от „Меко казано“ и още десетки други:

„А какво е артистът? Той спасява невидимо все по-войнстващия ни свят, в който „големите“ си играят на битки, защото са забравили какво е да си с приятели на пясъчника с люлките… Истинският артист за мен уравновесява битката за чистота в рамкирания ни и помътнял възрастен живот именно чрез своя опазен, чувствителен и сетивен свят на любопитно дете. Такъв бе за мен в моята професионална и лична среща деликатният, талантлив, много ерудиран и забавен Николай Бинев. Това си мисля сега, докато слушам детската песен „Слънчеви квадрати“ по текст на Иван Теофилов и музика на Петър Ступел“, пише с обич и благодарност за него актрисата Ангелина Славова.

Този смях на артиста, сълзите, прегръдките, разговорите за култура се случват и при ежедневните срещи и раздели в дома на Николай Бинев и Домна Ганева — едно от последните бохемски убежища на столицата. За човека Николай Бинев и дома им с Домна Ганева разказва пред Мария Христова и Александър Райчев от програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио (БНР), през 2014 година, актрисата Силвия Лулчева:

Мъката и надеждата на артиста 

„С Николай се конкурирахме още от университета. Той беше много слаб, а аз много пълна, но той беше и много властен, и аз си мислех, че ще го набия един ден“, разказва спомените си за началото на съвместната им „голгота“ актрисата и съпруга на Николай Бинев Домна Ганева:

През 1959 година „в една стаичка, която минаваше за градска радиоуредба“ е записана една от съхранените в Златния фонд  на БНР родиопиеси „Всяка есенна вечер“. В нея Николай Бинев е в ролята на Андрей, който разкрива любовта си на болната Анна:

„Това беше първият ми шанс — първата ми роля в театъра и беше страшно отдавна“, спомня си за този запис на пиесата на Иван Пейчев, поставена от Любомир Шарланджиев в Русе Николай Бинев:

„Сливането на образа е механичен процес — ако материалът е добре написан и режисиран, то е част от самата игра. Но пълно сливане при мен няма. Откъсвайки се от себе си в играта, значи запазвам себе си. Необходима ми е само съсредоточеност. Автор, режисьор, роля, колеги, атмосфера, доверие — да, разбира се, но преди всичко играта, фантазията: особено приятна, когато репетираме. Дъхът на зрителя вече те заставя да си напълно мобилизиран, а опасността да забравиш текст или да се случи друго създава напрежение, дори страх. Техничарството не вреди, когато е с мярка.” С тези думи артистът ни разкрива как се подготвя за сценичния си образ, „за да запази себе си“.

За вечния преход между театралните превъплъщения и житейските роли двамата актьори говорят с Ивайло Михайлов през 1993 година. Те споделят и своята обща болка — липсата на приемственост между актьорските поколения:

И въпреки болката, с която Николай Бинев говори в интервюто на Милена Михайлова за съдбата на опожарения Младежки театър, той съзира надежда за неговото бъдеще именно в младите зрители:

„Няма да забравя участието си в мюзикъла на Андрей Аврамов по Брехт и музика на Курт Вайл „Хепи енд“. На първия ред бяха седнали 7-8 младежи в тийнейджърска възраст, които привидно се държаха неприлично. Заинтригуваха ме и доста дълго ги наблюдавах. Наша колежка обърка някаква думичка, те веднага уловиха грешката ѝ. Забавляваха се, страшно се забавляваха и нито един от тях не поиска да излезе, т.е. харесаха театъра като преживяване. Просто те бяха за първи път в живота си на театър, а майките и бащите им никога не са им казвали как да се държат на такова място. Важното е, че тези млади хора все пак са прекрачили прага на театъра. От този момент нататък само от нас — хората, които създаваме това изкуство, зависи да им внушим вяра и обич към него. Та кой друг, ако не Младежкия театър, ще приучи децата да обичат, да се интересуват, да се вълнуват от българската култура, не само в първите седем, а и в своите зрели години…“

Артиста — „явление в българския театър“ с вълнение описва и Андрей Аврамов, режисьор на спектакъла, с който се поставя началото на „новия“ Младежки театър. През 2006 година театърът вече носи името на Николай Бинев:

Гласът на Николай Бинев се извисява и в мюзикъла за Младежкия театър „Йестърдей“ — в текста на Стефан Мавродиев и с музиката, написана от Любомир Денев: „Като универсална метафора на времето (вчера-днес-утре) „Йестърдей“ може да се случи само в жанра мюзикъл, който винаги поднася изненади, без да губи от популярната си музикално-сценична идентичност. С такъв контекст и с отправната идея да изрази безнадеждно-остарялата болка на трупата на Младежкия театър по разрушения му дом, „Йестърдей“ действително се случва като мюзикълна премиера именно на този толкова обичан през 60-те и 70-те години столичен театър. И нищо чудно мюзикълът „Йестърдей“ да върне и вярата на публиката във Вчера…“, пише в своята рецензия за спектакъла музикологът проф. Румяна Каракостова.

А квази-оперетният автошарж на арестувания пийнал си професор (Николай Бинев) — „Какво е любовта“, сякаш за пореден път рисува неговия младежки порив, който остава завинаги в конфликт с политическата конюнктура на времето.