Емоционален, без да е сантиментален; лиричен, но не мелодраматичен; дълбоко човечен, състрадателен, искрен и непосредствен, с изящно чувство за хумор – това е малка част от достойнствата на човека и писателя О. Хенри, всепризнат майстор на късия разказ в световната литература. Никой не е написал толкова много разкази колкото него – над 600.

Истинското му име е Уилям Сидни Портър (11 септември 1862 – 5 юни 1910). Ражда се в Грийнсбъро, щата Северна Каролина. Син на лекар, Уилям губи мйка си когато е едва 3-годишен. Момчето посещава местното училище, но истинското си образование дължи на леля си Ивалина Мария Портър, по професия учителка. Тя го насочва към книгите и малкият Уил чете много: Библията, Омир, Уилям Шекспир, Джефри Чосър, Хенри Джеймс, Алфред Тенисън, „Хиляда и една нощ”…
През 1879 година започва работа като счетоводител в аптеката на чичо си, а само на 19-годишна възраст (1881) се дипломира като фармацевт. През 1882 година Уилям Портър заминава за Тексас, където работи като овчар и общ работник в ранчо. По-късно се премества в Остин и следващите 12 години е чиновник, чертожник в поземлената администрация, счетоводител и касиер в местна банка. Рано проявява талант на забележителен разказвач и карикатурист. В годините се самообразова изучавайки френски, немски и испански език. През 1894-та Уилям Портър започва да издава хумористичния седмичник „Ролинг стоун“. Година по-късно, когато седмичникът фалира, Уилям се установява в Хюстън. Присъединява се към вестник „Хюстън поуст” като репортер и автор със собствена колонка. Тогава пише 28 разкази, 7 очерка и фейлетони, създава редица карикатури.
Заради недостиг на пари в касата, във връзка с предишната му работа в банката в Остин, е арестуван. Пуснат под гаранция, при насрочен процес за 7 юли 1896-а, Портър бяга най-напред в Ню Орлийнс и оттам – с параход в Хондурас. Там измисля понятието „бананова република” употребявано и до днес.
Поради заболяване на съпругата си Уилям Портър се завръща в Тексас и е осъден за предишно деяние – незаконно присвояване на пари, въпреки оспорваните дебати в съда относно фактическата му вина. Влиза в затвора Охайо Стейт Пенитеншъри на 25 март 1898 година като федерален затворник №30664 с 5-годишна присъда. Но там именно се ражда О. Хенри – великият майстор на късия разказ.

Версиите относно псевдонима са разнообразни. Примерно, че взема назаем името си от един от надзирателите – „Орин Хенри”, на когото подвиквал „О, Хенри!” Или за бармана от Ню Орлийнс, към когото се обръщал с „О, Хенри, я пак напълни чашите!”. Някои смятат, че Портър взема псевдонима си от обръщението „О, Хенри!“ към домашния си любимец – котарака Хенри. Друга версия, че е заето от френския фармацевт Етиен-Осиан Анри, чийто справочник използва в затвора, където работи като аптекар и разполага с отделна стая. Под този псевдоним изпраща чрез свой приятел разкази до издателите, които така и не разбират, че авторът е затворник. След тригодишно излежаване на присъдата, предсрочно освободен за добро поведение, О. Хенри напуска затвора на 24 юли 1901 година.

Разказите му имат неочакван успех, вестници и списания търсят да ги издават. Впоследствие О. Хенри става професионален писател и всяка седмица под перото му излиза по една творба. Прозата на О. Хенри е игрива, оптимистична. Героите му в повечето случаи са дребни, обикновени хорица от градовете и фермите от края на XIX и началото на XX век, към които той изпитва непресъхваща топлота и обич. Най- известен е първият му сборник с разкази „Зелки и крале” (1904), включващ и кратки и шеговити истории, писани от О. Хенри за вестник „Хюстън поуст“. Той е автор и на книгите: „Животът е театър“, „Последният трубадур“, „Дългият път“. И въпреки че понякога произведенията му изглеждат леки и забавни, сякаш плъзгащи се по повърхността на нещата, зад тях винаги стои една светла хуманистична философия и един необикновен талант, който по свой самобитен начин оживява човеците и предметите. А твърде често зад безобидните истории проблясва и скрит гняв, тъга и ирония към всичко грозно и антихуманно, макар че О. Хенри не се изживява като изобличител и критик на обществото. Той не стига до бунт в своите разкази, но симпатията, с която описва всичките си герои, обикновено унижени, оскърбени, които се стремят с всичките си сили да завоюват полагаемото им се щастие, придава една подчертана социална значимост на творчеството. Всяка история носи отпечатъка на нещо неподражаемо и индивидуално с истински, дълбоко отразени човешки съдби. В похвата на изображението му има нещо заплетено и енигматично, но това не досажда на читателя, а възбужда още повече неговото любопитство за финала на историята. И съвсем не случайно всеки разказ завършва с щастлив край. О. Хенри владее блестящо езика и конструира творбите си с удивителна лекота. Познава отлично специфичния американски жаргон, прибягва до шока на каламбурите, а това придава особена творческа жизненост и уникалност на работите му. Критиците го считат за изключителен майстор на неочаквания финал.

„Много обичам да чета О. Хенри”, композиторът Парашкев Хаджиев за триптиха си „Парадокси“ от трите едноактни опери по разказите „Разводът“, „Крадецът“ и „Подаръците“, запис 1985 година, Златен фонд на БНР:

Приживе писателят публикува сборниците „Пътищата на съдбата” (1909), „По избор” (1909), „Избрано” (1909). Останалите му произведения се появяват посмъртно: „Кръговрати” (1910), „Шестици-седмици” (1911), „Оттук-оттам” (1911), „Търкалящи се камъни” (1912), „Отломъци” (1913)…
Огромното творчество на О. Хенри – публикувано в 14 тома събрани съчинения (1918) – запазва и до днес потребността и актуалността си. Разкази като „Даровете на влъхвите”, „Вождът на червенокожите”, „От любов към изкуството” и още много други „не само са антологизирани, но и стават неделима част от уникалното американско литературно явление, чието начало поставят Уошингтън Ървинг и Едгар Алан По”, пише белетристът Йордан Костурков.

Чуйте откъс от разказа „От любов към изкуството”, чете Ваня Бояджиева, запис 1981 година, Златен фонд на БНР:

О. Хенри умира в нищета, с разклатено здраве, алкохолизиран – нещо непредвещавано в творчеството му. Такива герои в неговите разкази няма.
През 1918 година, когато се издават събраните му произведения, се учредява и най-прочутата американска награда за къс разказ „О. Хенри”. Сред носителите на тази награда са: Джойс Каръл Оутс, Джон Ъпдайк, Джон Чийвър, Уилям Фокнър, Джон Стайнбек, Уилям Сароян, Сол Белоу, Артър Милър, Рей Бредбъри, Джеръм Селинджър, Труман Капоти и много, много други.
А сред множеството слова екзистенциализмът на О. Хенри може би е заключен в единствените две изречения: „Любовта и голямото раздаване, когато са на едно и също място, могат да оставят дълбоки следи. Никога не е лесно да излекувате белезите, мили приятели – никога не е лесно.“