Роден и израстнал в сливенския балкан в семейство на революционери, Дучо Мундров участва активно в подготовката на ремсови групи заедно с Радой Ралин. Той става и ятак на партизани и нелегални дейци на антифашистката борба. В тези ранни години от живота си е заловен, измъчван и държан в ареста за противодържавна дейност. Освободен е на 9 септември 1944 година.
Съвест, вдъхновение и талант
В годините след установяването на социалистическата власт в България Дучо Мундров завършва руския Национален институт по кинематография „С.А.Герасимов“ със специалност кинорежисура. Професионалният му път е свързан със Студията за игрални филми „Бояна“, където е режисьор-постановчик от 1954 до 1988 година. В този период създава своите игрални филми – идиличният работническо-бригадирски „Димитровци“, драмата „В края на лятото“, партизанските „Командирът на отряда“ и „Пленено ято“, както и документалните – „Никола Вапцаров“ и „В тия тежки дни“. А заедно с Радой Ралин (като сценарист) и още няколко филма за антифашистката борба преди 9 септември 1944 година.
„Творческото сътрудничество между двамата беше много интересно. Когато разговаряха с участници във филмите си, Дучо, разбира се, напрягаше слух, а Радой се правеше, че не е разбрал и повтаряше с висок глас думите на събеседника им, след това още по-високо задаваше въпросите си. Само и само Дучо Мундров да разбира разговора (заради загубата на слуха му). Оттогава Радой Ралин така и не се раздели с навика си да говори високо“, разказва в бележките към киноромана „Аз съм Левски“ синът на Радой Ралин Кин Стоянов.
Със съдействието на ръководителя на творчески колектив в Киноцентъра Свобода Бъчварова Радой Ралин получава възможността да напише сценария за двусериен широкоекранен игрален филм, посветен на живота и делото на Васил Левски. Той избира отново да работи с Дучо Мундров като режисьор на филма. Започва голямото проучване и писане на сценария, предаването му за научна рецензия, написана от историка проф. Николай Генчев – един от най-големите авторитети-изследователи на Левски. След като получава и тази подкрепа и ласкави отзиви от професор Генчев, Дучо Мундров започва ожесточени обсъждания с Радой Ралин и отправя сериозни забележки по сценария. Тогава съмненията „как няма да му стигнат силите да реализира толкова сложен сценарий“ надделяват над изкушението по заснемането на филма, описва мнението на баща си Кин Стоянов. Това е и краят на този дългогодишен творчески екип.
В края на ноември 1989 година, в първите седмици на промяната, бившият министър на вътрешните работи Руси Христозов приема Дучо Мундров и документалистката Малина Петрова. В интервюто той разказва спомените си за Трайчо Костов, за следствието срещу него, в което се включват и пратени от Москва следователи, и за скалъпения срещу него процес:
Критиката на финия, културен и възпитан кинематограф
В звуковите документи на Златния фонд на Българското национално радио са съхранени и думите на общественика и кинорежисьора Дучо Мундров, за когото „Истината може да се търси от целия народ, но преди всичко от интелигенцията на народа“:
На преминалия под знака на съветската перестройка IV конгрес на Съюза на българските филмови дейци, през март 1989 година, Дучо Мундров заявява, че преустройството на Съюза изисква истинска равносметка за миналото:
Дава пример със спирането на работата по филма за Трайчо Костов, който прави режисьорката Малина Петрова. Упреква ръководителя на „Българска кинематография“ Людмил Стайков, че ѝ е отнел темата, и го призовава да даде обяснения пред конгреса дали е действал по своя инициатива или по нечие нареждане.
Заедно с редица известни български учени и интелектуалци, както и членове на БКП, Дучо Мундров е сред учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, създаден на 3 ноември 1988 година по инициатива на д-р Желю Желев в 65 аудитория на Софийския университет. Клубът се състои от 6 секции, които се занимават с открояващите се обществени проблеми в променящата се социалистическа България: икономическото състояние, човешките права и гражданските свободи, демографските проблеми, екологията, проблемите на българската култура и нерешените въпроси на българската история.
На едно от събиранията им през 1990 година Дучо Мундров обвинява Желю Желев за решението му, според него взето по неетичен и недемократичен път, да присъедини Клуба към СДС:
Въпреки принципните различия помежду им президентът д-р Желю Желев казва: „Дучо Мундров беше много фин човек, културен и възпитан. Беше чужд на грубиянство, макар че още като ученик в гимназията е бил пребиван заради комунистическите си убеждения. Никога не е правил капитал от това. Дучо беше добър човек и хората го уважаваха много.“