Кузман Шапкарев (1 февруари 1834 – 18 март 1909) е роден в Охрид във време, когато българите на Балканите носят историческата отговорност да легитимират своята идентичност. От родния си град Шапкарев пише на Георги Сава Раковски през 1860 година:
„Щастлив съм, че съм се родил българин! — и допълва — Ние българите сме един народ, а нашето отечество е България. Още три неща трябва да любим и крепим яко — първо народността, второ — езикът, на който сме се родили и трето — пресветата християнска вяра. Ние славяните в Македония българи сме и такива желаем да останем. Чужди кумове да ни кръщават не искаме!“
Един народ
„Повечето от времето си прекарваше вкъщи, на бюрото си в четене или писане. Не ходеше на кафената, кръчми, по гости, черкви, нито пък обичаше гости, освен неговите приятели, разбиращи от интересите му — песни, приказки и други фолклорни или етнографски материали. С тях беседваше, „записваше до балдисване“, както казваше майка ми, и когато ловът му бе сполучлив, настроението му се повдигаше и почваше да пее“, спомня си Иван Шапкарев за баща си — видния възрожденски фолклорист Кузман Шапкарев, един от най-големите събирачи, изследователи и издатели на народно творчество.
Важна роля в първоначалното му образование изиграва неговият вуйчо Янаки Стрезов, с когото през 1854 година откриват частно училище. През 1859-а въвежда за първи път преподаването на български език в училището в Струга и славянско пеене в църквите. Именно в Струга той се сближава с Димитър Миладинов, чиято дейност предизвиква, у младия тогава Шапкарев, огромно възхищение и уважение. Когато го запитвали за Миладиновци, той се спирал, умълчавал се и казвал: „Не споменавай Божието име напразно. Та те беха светци!“
30 години след издаването на техния сборник „Български народни песни“ се появява най-значителният труд на Шапкарев — 6-томният „Сборник от български народни умотворения“. Той съдържа почти два пъти повече песни в сравнение с Миладиновия — около 1300. В предговора на „Български народни песни“ Константин Миладинов пише: „ Богатството на песните е неизцърпано… требит да чекаме още много други да се прикладат на овие пeсни, ако любопитен човек издирвит това.“
Този завет Кузман Шапкарев препотвърждава в началото на своя първи том „Сборник от български народни умотворения“ (Простонародна българска поезия или български народни песни):
„И действително богатството на българските песни во Македония е неизцърпимо, а особито по селата и помалките градове е изворът не само на песните, но и на всекакъв вид народни умотворения, прикаски, например, пословици, гатанки, игри, обичаи, суеверия и прочее, които в куп очертават народний ни бит и живот, а най осъзнателно характеризират и определяват националността на населението, у което те се намират.“
В следващите редове на предговора към читателите на сборника, Кузман Шапкарев описва бита на македонските българи — хора, които водят простичък живот, далеч от градската суета и „вредителните, а често и безсмислени попечения, по днешнята, криворазбрана у нас цивилизация.“ Така, единствените семейни веселби и забавления през дългите зимни нощи, с които „поминуват праздното време“, били старите песни, „прикаските“, гатанките и умотворинията. Неговият неизчерпаем ентусиазъм и енергия за събирането и съхранението на това устно предавано „българославянско“ фолклорно наследство се открива в следните думи:
„Злото е само в това, че както се забелязва, от ден на ден, со постепенното изгубване на старите людие исчезва неусетимо и заедно со умирающите стари певци и приказвачи погибва се во вечний гроб и поменатото богатство от народните умотворения, така щото, след двадесет години не ще ги има нито половината от колкото би могло да се намират днес подобни драгоценности, народни старини, както сега ги няма нито четвъртината или осмата част от колко що съществувале преди четиридесет или педесет години.“
Въпросът е кой освен братя Миладинови, Кузман Шапкарев, а след тях и Димитър Маринов се посвещава изцяло на опазването на „живите старини“. Тази нужда е ясно посочена още от Георги Стойков Раковски в издадения от него етнографски сборник „Показалец“, през 1859 година в Одеса: „Целта на настоящото съчинение е да покажем на народа си най-старите черти на бита му, народопоколенията, езика, управлението, славното му минало. Нашият най-голям и верен източник е българският жив и говорим език.”
Просветителят
Следващите 30 години Кузман Шапкарев продължава да преподава. Неговата активна учителска практика „рамкира, определя и увенчава целия му живот“, допълва образа на просветителя-възрожденец етнографът Еля Цанева.
Важна част от историческата етнографска работа на Шапкарев е и събирачеството на приказки. Малко са фолклористите по онова време, които публикуват приказен фолклор. Шапкарев издава близо 300 приказки от балканските неславянски народи — румънски, албански и турски. В последствие нашите изследователи, сред които и неговият съратник акад. Иван Шишманов, високо оценяват този факт.
Кузман Шапкарев учителства последователно в Охрид, Битоля, Прилеп, Кукуш, а след това българският екзарх Йосиф I го изпраща в Солун, където участва в създаването на Солунската българската мъжка и девическа гимназия „Св.св. Кирил и Методий“. За целите на своята преподавателска дейност той написва четири учебника, които се печата в голям тираж, за да задоволят нуждата от обучение на роден език. В предговора към всеки от тях той уточнява:
„Неизбежната нужда за един ред първоначални учебни книги на наречие по-вразумително на Македонските новосвящаемы българчиня ма подбуди да съставих с всетими невъзможности, един низ от такива книже, за употребление особито в Македонските училища, кад що, младенчинята са още много крехки, та неможат да приемат и да славят никоя друга по-твърда и по-далечна храна, освен най-ближнето мляко на естественната си и домашна дойница.“
В тези първи за македонските българчета учебници се систематизира знанието не само за буквите, четенето и писането, но и за смятането, молитвите, „землеописанието“ и българската история по подобие на „Рибния буквар“ („Буквар с различни поучения) на Петър Берон. В тях Шапкарев опростено и с кратки поучителни изречения обяснява заобикалящата ни животворяща среда:
„Земява е обиколисана и облечена съ въздух. Въздух се велит това, що все-едно дишаме за да живиме. Кога въздухът да начнит да се клатит, тога велиме „веит ветър“. Ветърът быдвит толку по силен, колку по силно се клатит въздухът.“
В същото време Кузман Шапкарев продължава да сътрудничи на издавания от Раковски белградски вестник „Дунавски лебед“, а също и на „Цариградски вестник“, „Македония“, „Гайда“, „Право“, на „Съветник“ и на „Българска пчела“. В тях той спомага както в политическите, културните и народоописателните рубрики, така и по отношение на статии за „просветното дело и черковната борба“. След Освобождението Кузман Шапкарев отново се мести в България. За кратко време живее в Пловдив, работи като нотариус в Сливен и Стара Загора и като мирови съдия във Враца и Ботевград (Орхание).
Установява се със семейството си в Самоков, където е председател на македонското дружество. В него членува почти цялата самоковска интелигенция — учители, чиновници, адвокати, търговци и други. Припознал изцяло идеите на националните борби на българите в Османската империя, Шапкарев тежко преживява смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когото възприема като свой син, потушаването на Илинденско-Преображенското въстание и масовото пристигане на бежанците от село Белица, Разложко. „Като че ли застаря с 20 години. Взе едно момиче бежанка и помогна за събирането на доста пари и материали“, разказва сина му.
След Самоков Кузман Шапкарев се мести в София, където има по-голям възможност да се среща с хора от своя бранш – етнографи, фолклористи, писатели и поддръжници на македонския въпрос. В дома му чест гост е и Пейо Яворов, с когото Шапкарев надълго и нашироко обсъжда книгата, която писателят подготвя за Гоце Делчев.
„При пристигането в София се заема да създаде условия за успешна работа. Покрай уреждането на един вид кабинет, той се грижи да уреди и градина с цветя, която най-старателно полива всяка сутрин, преди да започне работа. Полива я и пее народни песни. Подрежда наново библиотеката си, която съдържаше почти всички броеве на министерския сборник, периодическото списание „Читалище“, „Денница“, речниците на на българския език на Александър Дювернуа и Найден Геров, сборникът „Веда словена“ на Стефан Веркович и все от рода на неговите фолклорни интереси“, спомня си Иван Шапкарев.
Кузман Шапкарев оставя голям по обем ръкописен труд с научна стойност. Днес неговите мемоари „Материали по Възраждането и българщината в Македония от 1854 до 1884 година“ се съхраняват в архивите на БАН, чийто член е от 1875 година (тогава „Българско книжовно дружество“).
Приживе получава признание за своята обществено-книжовна дейност и е награден с царския орден „За гражданска заслуга“ V-та степен. „Е, деца мои, Господ забавя, но не забравя“. С тези думи се обръща Шапкарев към семейството си при получаване на отличието.
Животът на Кузман Шапкарев е белязан със съдбата на българите от края на XIX век и е свидетел на важни събития от новата история на Балканите. Подобно на римския сенатор Катон Стари, който винаги започвал и приключвал речите си в римския Сенат с възгласа: „Картаген трябва да бъде разрушен!“ и Кузман Шапкарев постоянно повтаря и натяква при всеки случай: „Пазете българщината от безбройните ѝ врагове“. Умира през 1909 година в София, когато е на 75, след усложнения при боледуване от пневмония.