В началото, когато радиоразпръскването у нас става държавно (1935), Радиото е изправено пред нелеката задача да формира национална аудитория. „Онова, за което в други страни имаше подготвени специалисти, у нас трябваше да се гради стъпка по стъпка, с идеализъм и самоотверженост, от чиновници, които действаха повече по пътя на опита и усета, чрез личните си способности и познания, отколкото в рамките на някоя точно установена програма или на основание на някакъв правилник“ – пише писателят, журналист и радиокритик Матвей Вълев* в статията си, публикувана в сборника „60 години български пощи, телеграфи и телефони. 1879 – 1939“.

Първите радиоизлъчвания били само няколко часа на ден. Те съдържали предварително подготвени сказки, изпълнени от артисти, които ги записвали без финансово възнаграждение. Музиката пък звучала от грамофонни плочи, които ръководството събирало от частни лица и фирми. Т.е. програмата се водела на случаен принцип без установени правила. „Един сказчик например дълго време се явявал със своя юридически труд и започвал да чете от мястото, дето предишния път е свършил. Когато дежурният техник му направил знак да спре, той спирал, отбелязвал мястото, а при следната си сказка продължавал от там нататък.“ Всъщност, най-първите гласове по Радиото далеч не притежавали качествата, с които в следващите години ще се окачествяват говорителите в държавното радиоразпръскване. „Друг един сказчик говорел по цял час. Когато му направили забележка да бъде по-кратък и да не говори с толкова патос, той отвърнал, че се упражнява за оратор.“

Не можело да се очаква, че подобен тип съдържание ще привлече и ще задържи българските радиослушатели, които по онова време с едно завъртване на копчето предпочитали да слушат „чужбина“. Изключение тук правели външните предавания на различни чествания и събития, но като цяло българската радиопрограма в самото ѝ начало не е можела да има „някаква културна стойност и да събужда у слушателите културно-просветни или музикални интереси.“

Ето защо първите радиоуредници се захващат със създаването на точно установена програма и четири години по-късно националното радио ще измести от българските приемници чуждите станции, като стане неизменна част от живота на всеки гражданин. За пет години от няколкочасова радиопрограмата станала близо десет часа дневно и звучала в цяла България и в много чужди страни. За сравнително кратко време „радиото разкри пред погледа на слушателя големите запаси от блага, повдигна интереса, заздрави връзките му със света, поведе го към по-възвишен живот, измъкна го от затвореността на неговото усамотение и го подтикна да търси източниците и пътищата на човешкото благополучие“. Една от големите задачи, които си поставя Радиото, е да съхрани българската народна музика и „у радиослушателите постепенно се създава правилен музикален усет и музикална традиция“. Освен за народна и забавна музика, Радиото буди интерес у средния слушател и за оперна, „предавана му или от оркестри и певци, или чрез плочи, или направо от сцената“. Всъщност българският радиослушател започва „да повдига вкуса си към по-висшата степен на музикалното творчество“. И не само.

Радиото се превръща в най-авторитетния пътеводител из всички области на живота у нас и по света – литературата, изкуството, науката, историята и други с обществено значение и не на последно място на случващото се днес. „Чрез радиоприемника системно и планомерно пред слушателя и в най-забутания кът на страната ни се разкри чрез сказки, дати, примери, по всички пътища на радиопрограмата тая огромна материя. Обикновеният човек се вгледа в миналото и настоящето на своя народ, разбра своя произход и днешното си значение и позна българското си сърце“.

*Използвани са материали от сборника „Матвей Вълев: Радио и общество“, съставител Андрей Ташев, Университетско издание „Св. Климент Охридски“, София, 2017