Кнут Хамсун е сред най-изтъкнатите скандинавски автори на художествена проза и писателят, с чието име е свързано създаването на първия модерен роман в норвежката литература — психологическата книга „Глад“, издадена през 1890 година. Творчеството му носи усещане за отрицание на съвременната цивилизация и пълна вяра, че селският бит и трудът, свързан със земята, са идеалната форма на човешко съществуване. Този примитивизъм намира най-пълно отражение в романа „Благодатта на земята“ (Markens Grøde) от 1917 година, който носи на Хамсун Нобелова награда за литература за 1920 година. На церемонията по връчването на наградите той отказва да прочете Нобелова лекция.
За земеделците житото е най-ценното нещо. Открай време прадедите на Исак са засявали. За тях това е върховен и изпълнен с мистично значение момент:
„Жито — това бе хлябът, жито или не жито — то бе живот или смърт. Исак излезе гологлав в името на Исуса и сееше. Той бе като някакъв пън с ръце, но вътрешно беше като дете. Всяко свое замахване той правеше с най-голяма внимателност, беше благодушно и набожно настроен. Ето, ще кълнят зърната и ще станат класове с много зърна, и тъй става по цял свят, когато житото бъде посято. На изток, в Америка, в Гудбрандската долина. Ах, как е голяма земята и безкрайно малко мястото, дето Исак сее! Това беше съсредоточие на всичко. От кривачката на Исак падаха зърна върху земята. Небето бе овлажнено и благосклонно, приличаше да завали съвсем лек дъждец.“ (преводач на първото издание на “Благодатта на земята“ от немски е Димитър Осинин)
По време на церемонията по връчването на Нобелова награда за литература председателят на Нобеловия комитет на Шведската кралска академия Харалд Ярне говори за достойнствата на литературната творба и близостта на героите до съвременността:
„Хамсун не представя на своята сцена така наречените „типове“. Неговите герои и героини са много живи, всички поставени в доста скромни житейски обстоятелства. Някои от тях, дори и най-добрите, са лишени от въображение в своите цели и мисли, като основният пример тук е образът на неуморния и мълчалив фермер. Други са обезпокоени и често дори объркани от егоистичните си стремежи и глупости. Всички те са ясно белязани от своя норвежки произход; всички те са обусловени по някакъв начин от „плодовете на земята“ (благодатта на земята, в българския превод) . Една от характеристиките на нашите близки езици е, че често едни и същи думи изразяват много различни нюансирани значения чрез образите, които предизвикват. Когато ние, шведите, говорим за „плодовете на земята“, веднага се сещаме за нещо плодородно, изобилно, сочно, за предпочитане в земеделски район, който е бил култивиран от дълго време. Книгата на Хамсун не е насочена в тази посока. „Земята“ тук е суровата и неприятна угар. Плодовете ѝ не падат от рога на изобилието — те включват всичко, което може да покълне и расте в тази неблагодарна почва, доброто и лошото, красивото и грозното, както сред хората и животните, така и в гората и полето.
Но ние, шведите, или поне много шведи, не се чувстваме странични наблюдатели в регионите и обстоятелствата, описани тук. Преоткриваме атмосферата на Севера с всичко, което е част от неговата природна и социална среда и с много паралели от двете страни на границата. Нещо повече, Хамсун също представя и шведски герои, които са привлечени от новообработената земя, но повечето от тях несъмнено са привлечени от миража на блестящия успех, докато градовете по норвежките брегове се появяват на хоризонта като примки на великия светски живот, примамващи беззащитните сърца на земеделските труженици.
Тези и други съвсем човешки проекции далеч не отслабват, а засилват впечатлението, създадено от класическото съдържание на историята. Те разсейват страха, който човек може да почувства, когато види в тази светлина идеала си противопоставен на истината. Те гарантират искреността на създаденото от Хамсун, истинността на образите и героите. Тяхната обща човечност не убягва на никого. Доказателство за това е в приемането на този труд сред хора с различен манталитет, езици и обичаи. Нещо повече, чрез леката нотка хумор, с която авторът се отнася и към най-тъжните неща, за които разказва, той е доказал собственото си състрадание към човешката съдба и природа. Но в разказа той никога не излиза от пълното си артистично спокойствие. Стилът му е лишен от напразни орнаменти, предава реалността на нещата със сигурност и яснота и в него преоткриваме, под лична и въздействаща форма, цялото богатство от нюанси на родния език на писателя.“
Кнут от кравефермата Хамсунд
Роден е в град Лом, Източна Норвегия, в седемчленното семейство на Педер Педерсен. Псевдонимът му (Хамсун) идва от името на кравефермата „Хамсунд“, която родителите му вземат под аренда. Поради печатна грешка „д“-то изпада в края на името. Във фермата малкият Кнут прекарва шест години в общуване със земята и величествената норвежка природа. И сякаш в образа на сина на воденичаря от любовния му роман „Виктория“ откриваме отражението на тези кратки и безгрижни години:
„Синът на воденичаря вървеше замислен. Беше едър четиринадесетгодишен хлапак, с помургавяло от слънцето и вятъра лице, изпълнен с какви ли не мечти и идеи. Когато порасне, ще стане производител на кибрит. Това му се струваше интересно и жадувано опасно, пръстите му щяха да са изцапани със сяра и никой не би посмял дори да се ръкува с него. Пък и другарите му щяха да го уважават заради риска, на който се излага в своя занаят.
Момчето не пропускаше да се погрижи за птиците в гората. Познаваше ги всичките, следеше къде вият гнезда, разбираше звуците, които издават, и им отговаряше със съответни подвиквания. Нерядко ги бе хранил с тестени топчета, направени от брашно, смляно на бащината му воденица. Когато порасне, ще стане водолаз. Да, водолаз и нищо друго. От корабната палуба ще се спусне направо в глъбините на морето, в непознати царства и земи, обрасли с неизбродими и шумолящи приказни гори — до самото дъно, където се издига чертог от корал, а принцесата му маха от един прозорец и го зове: „Елате!“
В тази своя творба Кнут Хамсун пресъздава прастарата история за бедното момче, влюбено в принцесата от замъка. Модерното мислене на младежа, подчинено на култа към успеха, съчетано с дълбокото познание за бездните на човешките страсти, което Хамсун ни разкрива в описанието на тази история за нещастната любов, превръщат романа в една от най-разпознаваемите му книги в България. „Виктория“ е преиздавана седем пъти, като само преводът на Иван Добрев претърпява нови шест издания.
Едва деветгодишен обаче Кнут е принуден да се грижи вече сам за прехраната си, след като семейството му обеднява. Той започва работа като чирак-обущар, каменоделец, общ работник на жп линията, учител в началните класове и преминава през още няколко временни работни места. Междувременно са отпечатани и първите му произведения: повестта „Загадъчният. Една любовна история от Нурлан“ през 1877 година и романът „Бергер“, година по-късно.
След няколко години, прекарани в Америка, където пътува и работи като земеделски работник, а след това и като ватман, Хамсун се завръща в родната си Норвегия. У него вече е формирано виждането, че нравствените ценности, които пропагандира Америка, са упадъчни за духовното развитие на обществото. Тази си теза той излага художествено в книгата „За духовния живот в Америка“ и остава неин поддръжник до края на творческия си път.
Писателят „от ръба на Европа“
Едно от първите произведения, с които е познат Кнут Хамсун на българските читатели, е сборникът „Разкази и пътни бележки“ от 1890 година. В предговора към българското издание писателят и литературен критик Цветан Минков пише:
“Малките разкази и повести, поместени в този том, образуват един своеобразен мир в творчеството на Хамсун — един от прославените модерни на времето автори, когато декадентството е в своя разцвет. Той притежава изкуството да опрости, да озари с ярка светлина необикновеното, чудноватото, болезненото, онова, което някога се смяташе като съвсем ново. Хамсун слива по един удивителен начин своето тънко остроумие с художественото осветление на най-незначителните явления в живота. Той превръща във висша поезия и дребното, нищожното, най-обикновеното, като хвърля отгоре му знака на някаква странност, което изненадва и увлича.”
В архивния фонд на Българското национално радио е запазен запис на разказа „В пощенската кола“, пресъздаден от умелата звукова игра на актьора Вълчо Камарашев през 1989 година:
Следват прочутите книги: „Глад“, „Мистерии“ и „Пан“, с които Кнут Хамсун осъществява своя значим литературен пробив в Европа. Романът „Глад“ впечатлява не само читателите в Норвегия, но и по света. Поразява ги печалната история на студента и те се увличат по неговите преживявания и музиката на Хамсуновия оригинален език.
„Сюжетът на романа е твърде прост — пише в предговора на книгата Цветан Минков — Героят е беден студент, който гладува и изкарва понякога нещо от хонорари за своите статии. Той страда, косите му окапват от глад, мизерията го потиска. Ала Хамсун не държи проповеди против обществото, което е безжалостно към бедните интелигенти: потресната участ на тези интелигенти е достатъчно силен протест против социалната неправда. Сам изтънчен страдалец и жертва на общественото неустройство, той носи в душата си благороден алтруизъм, който го кара да забравя собствените си злочестия и да стопля душата на своите близки — роби на мизерията.“
В своя житейски вертеп студентът среща жена, която за него става символ на всичко прекрасно, към което се стреми поетичната му душа. И той заживява с нейния прекрасен образ — в тайнствено въодушевление, в което душата му витае в творчески блян и видения.
„Как равномерно и полека-лека слизах аз надолу през цялото време! Най-после тъй бляскаво се лиших от всичко, че не ми остана дори гребенче или книжка за прочит, когато ми ставаше твърде тъжно. През цялото лято отивах на гробищата или в дворцовия парк, дето седях и съставях статии за вестниците, колона след колона, за какви не работи, странни измислици, чудновати сънища, измишления на безпокойния ми мозък; в отчаяние аз често избирах най-отвлечени теми, които ми струваха дълго напрягане и никъде не намираха пазар. След като свършех една статия, залавях се за нова и рядко бивах обезсърчен от редакторското „не“. Убедявах се упорито, че кога да е ще се сполучи. И наистина, навремени, когато щастието ми се усмихваше и аз съчинявах нещо търпимо, можех да получа пет крони за вечерна работа.“ (първо издание на „Глад“, в превод на Симеон Андреев)
Това пълно преминаване от реалния към бленувания свят Хамсун използва и в романа „Мистерии“, който сякаш е продължение на „Глад“. В този роман образът на Нагел е израз на бунта на свободния човек срещу грубата реалност на живота, в името на висшите пориви на човешкия дух. Героят на Хамсун се сближава с всички, спори с тях и внася лъх на свежест и някаква дива свобода в плесента и пошлостта на всекидневието в малкия град.
„С литературните герои на Хамсун в скандинавската, и в европейската литература, се появява персонаж от нов тип, „чужденец в битието“, аутсайдер, индивидуалист, изолиран от обществото, но и от себе си. Самотата на този герой, странен, своеобразен до ексцентричност, е двойна и непреодолима, някак мистична поради липсата на сведения за нейните корени и причини, на собствен исторически релеф в битието му, на какъвто и да било биографичен контекст. Суверенен господар на фантазмите и постъпките си, той обитава действителност, обрисувана в цялата й социална низост и духовна несъстоятелност. Желанието за бягство от нейния плен е всъщност неговият единствен лукс и мотив за упорството му да проецира света на своите химери не отвъд живота, подобно на типичния герой на романтизма, а насред тази реалност, там, където би следвало да е сърцето й“, пише в своя студия известната скандинавистка проф. Вера Ганчева.
„Един патологичен феномен на границата между гения и лудостта.“ С тези думи самият автор описва своите герои, които независимо от факта, че са социално изтласкани встрани, са несъмнено надарени — одухотворени образи, „израз на бунта на човека против грубата реалност на живота…, против прозата и здравия смисъл на битието в името на висшите пориви на човешкия дух“ (както ги определя и Цветан Минков).
В началото на ХХ век Кнут Хамсун създава редица произведения, в които третира темата за изконната свързаност на човека със земята, привързаността към родината, патриархалните устои, а в по-късните си творби се фокусира по-малко върху отделните герои и повече върху противопоставянето на новите цивилизационни модели. Хамсун създава внушителна по обем, за своето време, продукция: 25 романа, пътеписи, разкази, стихотворения, драматически творби, есеистични, публицистични и литературно-критически текстове. Те се отличават с неоспорими художествени достойнства в дълголетното му творчество от 1877 до 1949 година. Освен „Нобеловата“ книга, съществени по своето внушение и художествен размах са произведенията: „Деца на своето време“, „Градецът Сегелфос“, драматичната трилогия „Край дверите на царството“, „Играта на живота“, „Вечни зари“, трилогията „Скитници“, „Аугуст“, „А животът продължава“ и „Кръгът е затворен“.
„Кнут Хамсун се обявява решително срещу поставянето на литературата в услуга на каузата за социално преустройство чрез атакуване на институциите, традициите, предразсъдъците и авторитетите, ограничени и ограничаващи в своята закостенялост, пренасочвайки отричането им към осъществяването на друг пробив, този на душата по собственото му определение, т.е. към фокусиране върху все по-болезнената неразрешимост на вътрешните конфликти на индивида, който вече не намира убежище и в себе си, чийто Аз от щит е станал мишена, макар и подвижна, трудна за улучване, а свободата му е неограничена, както и липсата на всякаква власт. Рицар на тъгата, на житейския крах, на любовта като мистика, той търси в разстоянието между него и другите не предусловие за скъсяването му до близост с тях, но подстъп към смъртта, спасителна алтернатива на съществуването само в три измерения“, обобщава проф. Вера Ганчева.
Животът му приключва в бедност, на 93-годишна възраст, след като е осъден и губи имуществото си заради привързаността към нацистка Германия, и временно е поставен под психиатрично наблюдение.
Гласът на нобелистите в Златния фонд на БНР