Много се знае и много е писано за Рангел Вълчанов, който днес щеше да стане на 90 години. Знакова за българското кино личност. Както той самият с гордост се определя, „упорит шоп“ от село Кривина. Откривател на истини. Ироничен импровизатор. Тъжен присмехулник. Прям, първичен, остроумен. Режисьор, който винаги е бил отвъд статуквото, вироглавецът на българското кино, сценарист, актьор, а в последните години от живота си и автор на три книги… Талантът на Рангел Вълчанов намира различни (все успешни) проявления.
Кратката, доколкото е възможно, биографична справка за именития режисьор би изглеждала по подобен начин. Завършва театрална режисура при професор Боян Дановски във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1953). След участия като актьор и асистент-режисьор в няколко филма прави ярък режисьорски дебют с „На малкия остров“ (1958), който е отличен на кинофестивалите в Прага и Мелбърн. Следват успешни и харесвани филми, сред които „Слънцето и сянката“ (1962), „Инспекторът и нощта“ (1963), „Вълчицата“ (1965). От 1970 до 1972 г. работи в Чехословакия, където заснема „Лице под маска“ и „Шанс“. След завръщането си в България продължава да изненадва с нестандартните си решения в „Следователят и гората“ (1976), „За къде пътувате?“ (1986), „А сега накъде?“ (1989), „А днес накъде?“ (2007). В творческата му биография са вписани 17 роли в киното, авторството на 12 сценария, режисурата на 33 български филма. Освен многобройните държавни и международни отличия и награди, на които е носител, той е избран от своите колеги за филмов режисьор номер 1 на България през XX век.
След години в свое интервю Рангел Вълчанов се връща към началото, към филма „На малкия остров“.
През 1978 г. Рангел Вълчанов получава възможност да снима филм по свой сценарий, за който мечтае почти 20 години. „Лачените обувки на незнайния воин“ е определян като „изповедна фантасмагория“, поглед към света през очите на 7-годишно момче от шопско село край София. Мозайка от типажи и видения, слепена от линията на вчерашните детски вълнения и днешните мъжки тревоги. Самият автор смята филма за своя „съдба“. Чуйте защо.
Макар и натрупал много житейска (и не само) мъдрост, Рангел Вълчанов често задава въпроси и често казва „Не знам, не знам…“ Знаещ и питащ, но без да губи характерното си самочувствие. Не че няма свои отговори, но му липсва илюзията, че те са последната истина. Казват, че най-големият му страх е бил да не повтори това, което вече е направено или вече е направил. Да запази собствената си песен в големия хор. Може би затова и философски, през собствената си призма, намира Смисъла и обобщава: „Принципите, върху които човек живее, най-общо са светлина – сянка, силно – слабо, тихо – звучно, сладко – солено, горещо – студено. Това са конфликтите. Така изглежда, че се ритмува и животът… Да кажем, аз живея само с надут дроб. Ами не мога. Трябва да издишам и отново да вдишам. Следователно това движение топло – студено, тъмно – светло стои. Това е дихание. Това е и сърдечният пулс на живота въобще. И ако човек осъзнае това нещо, вече му е гарантиран верният принцип“, споделя режисьорът. И допълва: „Всичко може, ако го запълниш със съответната страст, талант, вкус.“ Остава легенда…
В публикацията са използвани откъси от интервю с Рангел Вълчанов от 1998 г.