inso.bg
Паметникът в Троян изобразява Иван Хаджийски с колелото, с което е обикалял страната.
      Иван Хаджийски в спомените на дъщеря му Мария – запис 2007 г.

Описал бита и душевността на българския народ, Иван Хаджийски (13 октомври 1907 – 4 октомври 1944) остава в историята като основоположник на модерната социология в България. Израства в занаятчийско семейство, но напуска родния Троян, за да учи в Търговската гимназия в Свищов. Продължава образованието си в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където следва философия и право. Професионалния си път започва като адвокат, а паралелно с това издава и своите първи социално-психологически изследвания. Книгите „Авторитет, достойнство и маска“ и „Любов и брак“ подписва с псевдонима Иван Минков. При изследванията си върху обществено-историческото развитие на българския народ Иван Хаджийски не си служи само с вече написаните исторически или етнографски публикации, а сам предприема проучвания на терен. Той обикаля страната, дори пеша или с колело, събирайки информация за „бита и душевността на нашия народ“. Анализите му са публикувани на страниците на списанията „Философски преглед“ и „Изкуство и критика“. През 1943 г. излиза студията му „Психология на Априлското въстание“. Делото на живота си Иван Хаджийски публикува във фундаменталния труд „Бит и душевност на нашия народ“, чийто първи том е издаден през 1940 г. Иван Хаджийски загива едва 36-годишен на фронта по време на Отечествената война. Негови студии и изследвания са издадени посмъртно в сборника „Оптимистична теория за нашия народ“.

      Страници из „Бит и душевност на нашия народ“, чете Александър Притуп – запис 1989 г.

Отговори на актуални въпроси по теми, свързани с българската народопсихология, намираме и днес в съжденията, излезли преди десетилетия изпод перото на Иван Хаджийски:

„Думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. Фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с през­рителния термин „българин“. Българска работа (конгрес, културно тържество, състезание, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.“

„Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване?“

„…понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи… Трябва да признаем, че по този път у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване на противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него.“

„Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?“

(Откъси от „Оптимистична теория за нашия народ“)