Това изказване на Невена Коканова от март 1975 г. красноречиво характеризира сценичните превъплъщения на една от най-обичаните български актриси, печелила многократно наградата за най-добра женска роля. И Ирина („Тютюн“, 1961), и Лиза („Крадецът на праскови“, 1964), и Неда („Отклонение“, 1967), и Герда („С дъх на бадеми“, 1967), и Тинчето („Момчето си отива“, 1972), и Николина („Най-добрият човек, когото познавам“, 1973) са емблематични женски образи в българското кино. Те са „сложни, съвременни и конфликтни“, също като Невена.
Невена Коканова (12 декември 1938 г. – 3 юни 2000 г.) смайва с красота, дълбока чувственост и аристократичност. Каквото и да се каже за нея, ще бъде недостатъчно. Още в началото на своя творчески път тя вече е една от най-желаните актриси на сцената. Режисьори като Въло Радев, Гриша Островски и Любомир Шарланджиев, който по-късно става неин съпруг, забелязват способността ѝ да придава поразителна пълнокръвност на образите, а зрителите остават с усещането, че всеки път играе самата себе си.
„Още от първата си година, когато бях наречена актриса, стъпила вече на сцената, аз получих и първата си покана за филмово участие. Дори и в най-интензивните си години, когато съм снимала много, по два или по три или дори четири филма на година, аз никога не съм напускала театъра и нямам чувството, че съм имала периоди, когато едното изкуство е измествало другото. Но при всички случаи, макар и да са вървели ръка за ръка или как да го наречем това, с този израз, носила съм тези две дини под една мишница. Аз смятам, че от театъра много трудно, бих казала, ще се откажа и затова не позволявам той да ми отсъства. (…) За мен е важно да работя, а щом работя, ще предпочитам театъра, защото там е живият човек, наречен зрител, и ме зарежда на мига със своето присъствие“ – споделя Невена Коканова по повод публиката, която гледа на нея основно като филмова актриса. И това е съвсем нормално, защото времето доказа, че тя наистина успя да изиграе „вечната“ на екрана.
Във филмовата ѝ кариера такъв образ безспорно е Лиза. За „Крадецът на праскови“ сръбският актьор Раде Маркович, който играе ролята на Иво Обретенович, си спомня: „За мене този филм означава страшно много, защото, казвам го искрено, става въпрос за един съвсем различен подход към филма от обичайния. Обичайният е – има сценарий, режисьор, директор, който определя кога какво се снима. Но това бе един напълно различен филм, да не говоря за всички други неща около него. Например, сценарият търпеше промени. Имаше много важни сцени, като например всички главни сцени между сръбския офицер и съпругата на българския майор, които бяха само повърхностно описани. След като се сприятелих с режисьора Въло Радев и започнахме да работим, в процеса на снимките ние импровизирахме, а всъщност най-големите импровизатори бяхме Невена и аз. Въло Радев – снимахме вече в Арбанаси, ни предостави свобода да импровизираме как се развиват интимните отношения между сръбския военнопленник и съпругата на българския майор, комендант на лагера за военнопленници. Така че това беше един съвсем различен начин на работа, нещо, свързано с някакъв спонтанен, творчески ентусиазъм, с много участие на самите актьори в целия процес. Никога не съм работил така, а дори и след това.“
– Обичахте ли Невена Коканова?
– Обичах я много. И сега я обичам.
– Как? По какъв начин?
– Има само един начин – да обичаш или да не обичаш. Това е съвсем проста формула. Човек или обича, или не обича.
– Какви са спомените ви за нея?
– Тя остави голяма следа в живота ми, която никога не мога да залича. Това е нещо, което стана неразделна част от душата ми и го нося като скъпоценен дар, който получих в живота си.