Гриша Островски

През 1998 г. забележителният театрален и филмов режисьор и педагог, космополит и ерудит проф. Гриша Островски събира театралните си и житейски откровения в книгата „Тъга за истина“ – емоционална изповед за онази истина в живота, която трябва да бъде истински предадена на сцената.“ Онази истина, на която остава верен докрай и като човек, и като творец.

Роден е в Париж на 25 май 1918 г. като Анри Островски от баща руски евреин и майка българка. Завършва театрознание в Театралната школа при Народния театър „Иван Вазов“ в София (дн. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“). През 1937 г. започва театралната си дейност в студията на Боян Дановски, когото нарича „Вергилий на българската режисура“. „Няма друг като него, който да стои толкова нависоко, като начало, от което след това се роят и създават толкова много и значителни личности. Той беше мислител. Такъв аналитик като него не познавам до ден днешен“, спомня си за своя учител режисьорът в интервю от 1993 г. Специализира в известното училище „Щукин“ при Вахтанговския театър в Москва (1969-70 г.). Силно влияние върху Гриша Островски оказва и именитият немски драматург и режисьор Бертолт Брехт и неговият театър. „Страшно впечатление ми направиха връзката и контактите ми с Брехт. Без него новата естетика на съвременния театър е просто немислима. Тя много силно се вкорени в мене и до ден днешен си я нося.“ (интервю от 1997 г.) След Втората световна война Островски е актьор в Опитния театър на Стефан Сърчаджиев. Работи като режисьор и актьор в Радио София, Народния театър „Иван Вазов“, Театъра на българската армия (1951 – 1957), Държавния сатиричен театър (1957 –1975), Младежкия театър (1979 – 1984), като художествен ръководител на Драматичния театър във Варна (1975 – 1979) и Драматичния театър „Сълза и смях“ в София.

Гриша Островски се вглежда в театъра повече от 60 години. Той е истинският му живот и голяма любов, на която никога не изневерява. Негови постановки се играят в цяла Европа и България. Поставя „неразбираеми“ за тогавашната цензура автори като Бертолт Брехт, Фридрих Дюренмат, Питър Шафър, Макс Фриш, Танкред Дорст, Самюъл Бекет, Харолд Пинтър и др., отстоявайки своите принципи и ценности, а аналитичният му дух постоянно експериментира и провокира. Различните европейски театрални школи се преплитат в цялото му творчеството. Театърът е дотолкова вплетен в живота му, че режисьорът неведнъж споделя: „По-рано театърът и аз бяхме заедно, но като отделни същности. Сега ние сме едно цяло и не бих искал да се разделяме никога“ и добавя: „Какво нещо е театърът, каква духовна и материална организация е! И когато гледам какво става извън него, аз почвам да си го превеждам на езика на театъра, за да го разбера и преминаването през този път е един голям процес, който изгражда характерите, изгражда един живот.“ Според Гриша Островски театралният образ „не е застинал портрет в рамка, а действие към разкриването на една философия, светоглед, отношение към живота“. За него лошият театър започва там, където болката е заменена с преструвка. Творецът е убеден, че каквото и да е обществото, каквито и да са хората, каквото и да виждаш, апостолското трябва да живее в човека на изкуството. А „божественото в театъра е, когато разнородната публика стане едно дихание и диша заедно със сцената.“

      Проф. Островски за творческите си търсения, възгледи за театъра и привързаността си към творчеството на Чехов в интервю от 1998 г.

В историята на българския театър остават паметни постановките му на „Когато розите танцуват“ (първи поставя нова българска пиеса) и „Честна мускетарска“ от Валери Петров, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Бидерман и подпалвачите“ от Макс Фриш, „Еквус“ от Питър Шафър, „Франк V“ от Фридрих Дюренмат, „Щастливи дни“ от Самюъл Бекет, „Дванайсетте стола“ на Илф и Петров, „Много шум за нищо“ и „Двамата веронци“ от Уилям Шекспир, „Опера за три гроша“ от Брехт, „Снаха“ от Георги Караславов и мн. др. Като режисьор Гриша Островски прави и знаменитите мюзикъли „Уестсайдска история“, „Моята прекрасна лейди“ и „Човекът от Ла Манча“. А филмовите му шедьоври „Отклонение“ (първа награда на ФИПРЕССИ, 1969 г ), „Мъже в командировка“, „Петимата от „Моби дик“, „Като белязани атоми“ и др. остават в Златния фонд на Българската национална филмотека.

      Откъс от пиесата „Бидерман и подпалвачите“ от Макс Фриш в Сатиричния театър с участието на Георги Калоянчев и Константин Коцев, режисьор Гриша Островски – запис от 1969 г.

Като дългогодишен преподавател и професор по актьорско майсторство и режисура във Висшия институт за театрално изкуство в София Гриша Островски възпитава поколения режисьори и актьори. Ролята на педагога и изграждането на актьора са проблеми, които много го вълнуват. Учи студентите си и актьорите да разберат човека, когото пресъздават, „да търсят неудобството, новото, което ще ги съживи“. Учи ги на добър вкус в изкуството и естетика на сцената, както и на висок морал в живота. Неговите възпитаници и колеги го помнят и като приятел с невероятно чувство за хумор и самоирония и сърдечен човек.

В пъстрия творчески живот на Гриша Островски важно място заемат и годините, през които поставя радиопиеси в Радио София и открива бъдещи актьорски звезди, сред които е Лили Райнова. „Работехме с много голяма взискателност и всеотдайност – връща се към спомените си проф. Островски в интервю от 1993 г. – Имаше една много голяма радост. И аз, който не обичам да си слушам и гледам нещата, които съм правил, с голямо удоволствие проследявах пиесата, когато вече достигнеше до слушателите.“

      Режисьорът за работата си в радиопредаванията за деца – запис от 1993 г.

В края на живота си големият естет на българския театър и кино споделя: „Не обичам думата оптимизъм. Тя замазва истината. Къде остава настоящето, взаимоотношенията между хората тук и сега, вглеждането в себе си? Все си мисля, че още не е написан романът на нашето време, на нашето общество, на нашите поколения, на нашите изживявания, на нашите радости, скърби, разочарования, надежди и т.н. Аз през много неща съм минал и не съжалявам за нищо.“