Наричат го българския Марсел Марсо, често е сравняван с Жан-Луи Баро. На фестивала за пантомима и мимодрама в Лондон през 1980 г. големият български актьор е обявен за мим № 1 в света. Вельо Горанов (роден на 22 януари 1946 г. в Стара Загора) започва пътя си като повечето си колеги. През 1971 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Боян Дановски, който го насочва към пантомимата, приемана по онова време като изкуство със западен уклон. „Още в първи курс проф. Дановски ми каза: „Ти имаш някаква особена дарба. Можеш да виждаш и с гърба си“, спомня си творецът. – Аз тогава това нещо не го разбирах какво значи. Едва по-късно разбрах, че имам някакво отклонение в моята фантазия, виждам триизмерно нещата, в дълбочина“. Артистичната си кариера започва като говорящ актьор, както определя актьорите извън пантомимата, в Плевенския театър през 1971 г., където дебютира в „Процесът срещу един клоун“ от Хайнрих Бьол по драматизация на Александър Попов. Тук за първи път вкарва пантомимни етюди в спектакъл и още с първата си роля получава национална награда. Когато постъпва в театър „София“, където също оставя запомнящи се образи, Вельо Горанов вече е създал „Един мим разказва“, превърнал се в негов коронен спектакъл, който го легитимира като успешен мим в България. Интересен детайл е, че премиерата му е на фестивала за монодрама и пантомима в Белград през 1973 г.
Като част от трупата на столичния театър „Сълза и смях“ през 1976 г., заедно с Пейо Пантелеев и Милчо Милчев, актьорът основава първото в България студио „Пантомима“ с детския си спектакъл „Приказка за войника“ от Игор Стравински, което се превръща в професионален театър и в една от най-добрите световни лаборатории на пантомимата. Там дебютира и като режисьор с постановката „Волпоне“ от Бен Джонсън. През 1988 г. създава театър „Движение“, а авторските му спектакли „Един мим разказва“, „Дон Жуан“, „Незавършен танц“, „Болеро“, „Швейк“днес са част от световната класика в пантомимата. За постановката „Дон Жуан“, която има интересна биография, но не у нас, а в чужбина, тогавашната западноевропейска преса пише, че „удивителният българин Вельо Горанов поднася стар класически текст по нов и блестящ начин, естетически и поетично, в пиеса, съчетаваща танца и изразното движение.“ Макар да е завършил актьорско майсторство, той твърди, че е самоук в пантомимното изкуство, а творчеството му се определя като мимодрама, защото неговите постановки са едно цялостно произведение, а не отделни етюди.
„Не ми беше толкова интересно да бъда навън. Аз знаех, че съм много добър, но на мене ми беше по-хубаво да се състезавам със себе си, отколкото с някой друг. Не можех да се състезавам с Марсо по простата причина, че зад него седеше една Франция, а зад мене никога не е седяла една България“.
Преминал през много житейски и професионални трудности, артист с необичайна сценична биография и много таланти, Вельо Горанов непрекъснато експериментира като актьор, педагог и режисьор. Неговото кредо е: „Пантомимата е изкуство, което ще живее и след нас.“ И още: „Моето верую, което заимствам от любимия ми Достоевски, е, че не е важно да живееш живота, а как го живееш.“ Артистът, носител на много престижни национални и международни награди, казва, че не прави нищо половинчато и когато излиза на сцената, играе като за последно. Смята, че всеки творец трябва да покаже своето верую, своята платформа за живота. Чрез спектаклите си той дава своето тълкувание на теми, въпроси и проблеми, които го вълнуват – съдбата на българската култура, на България, безкултурието, свободата на духа, властта. С мимодрамата казва и изразява това, което не може да каже с говорящия театър. Вельо Горанов пише и книга, в която изследва цялостно изкуството на пантомимата. Днес много от неговите ученици сеят зрънцата на това изкуство по света. Той остава и в историята на българското кино с участието си в над 40 игрални филма, сред които са „Авантаж“, „Всеки ден, всяка нощ“, „24 часа дъжд“, „И дойде денят“, серийният филм „Фильо и Макензен“ и много други.
„Пантомимата ми даде много. Но, разбира се, не по-малко ми взе заради самодисциплината и концентрацията, които изисква. Натоварването е огромно, но пък да имаш силата и да се изправяш сам срещу себе си години наред за мен е предизвикателство, което си струва. Аз съм щастливият победител накрая.“
Още от „Хайде на театър“…