Спомени на Митко Чуков, публикувани в сп. „Радио“, бр. 1, 1990 г., издание на БНР:
В един хубав юнски ден на 1955 г. моят познат Любен Попов, един от първите спортни коментатори на радиото, ме покани да направя запис на част от срещата по футбол ЦДНА – „Черно море“ (Варна). По това време аз вече имах около пет години трудов стаж като артист оркестрант в Симфоничния оркестър на Радио София. Освен това правех и първите си стъпки като съдия по футбол – трета категория.
За моя голяма изненада първото ми заставане пред микрофона се оказа сполучливо. Бях одобрен от комисията, която провеждаше конкурса за коментатори, и малко по-късно, на 5 септември осъществих първото си директно предаване. На този ден, както казваме често по микрофона, времето беше тихо и приятно за игра, теренът – отличен, а по трибуните на стадион „Васил Левски“ имаше около петдесет хиляди зрители. Играеха отборите на ЦДНА и „Славия“ (тогава прекръстен за кратко на „Ударник“). Победиха славистите с 1:0.
Така започна моята дейност пред микрофона на нашето радио, която трябваше да съчетавам и със свиренето в оркестъра, и освен това с излизането ми на зеленото поле като съдия по футбол. Това са три различни специалности, разнопосочни, но обединени и силно въздействащи върху зрителите и слушателите със своята емоционалност.
Животът ми се преустрои „на колела“. Една седмица трябваше да бъда пред микрофона на някой стадион, друга – пак на футболния терен, но със свирка в уста или с флагче в ръка, а третата се отправях към концертната зала. Това беше едно безконечно пътуване, свързано със спорта и изкуството, изискващо много психическа и физическа енергия и стремеж за добро представяне. За разлика от сега предавахме непрекъснато целите футболни срещи. Когато това ставаше от нашите стадиони, двама души си разделяхме по едно полувреме. Но когато срещата беше в чужбина, почти винаги отиваше само едни коментатор. Футболът, за разлика от днешния, беше по-добър. Тогава имаше вече и международни успехи.
Спомням си първото участие на нашия отбор ЦДНА в турнира за Купата на европейските шампиони. Това беше през есента на 1956 г. На препълнения стадион „Васил Левски“ той игра срещу румънския „Динамо“ от Букурещ. Започнах репортажа със свито сърце. Футболът е игра на изненади и никой не може да определи точно как ще се развие срещата. Нашите футболисти създадоха много емоции на зрителите, като убедително поведоха с 3:0. По-късно заиграха още по-резултатно и краят на мача дойде при големия резултат 8:1 за ЦДНА.
Нямаше никакво съмнение, че отборът ни още преди втората среща, която се игра в Букурещ, ще се класира за следващия кръг на турнира. За мача в румънската столица заминахме с влак в разгара на зимата. Срещата се игра на 30 декември на стадион „Република“. Малко преди началото се свързах с радиото – връзката беше добра и това ме успокои. Бях спокоен и за резултата от мача. Нашите започнаха добре и даже откриха с гол на Стоянов. По-късно загубихме с 3:2, но се класирахме.
Следващият противник на ЦДНА беше „Цървена звезда“ от Белград. Първият мач беше в Югославия на стария стадион на домакините. Предаването започнах нормално, но нямах слушалки и връзката се осъществяваше само чрез техника. Така стигнахме до последните пет минути на първото полувреме, когато той ме потупа по рамото и каза: „Спрете, съобщиха, че в България нищо не се чува!“…
По-късно такива неудачи пред микрофона имаше още. Те се дължаха както на лошата техника, така и на мои грешки. Вечно ще си спомням за големите победи на ЦСКА над „Партизан“ в Белград, над „Панатинайкос“ в Атина, за отличната игра на „Левски-Спартак“ срещу „Динамо“ в Киев и срещу „Бенфика“ в София. Много емоции ни предложиха и срещите за световно първенство на националния ни отбор срещу Севера Ирландия на неутрален терен в Шефийлд, на стадион „Луш“ срещу Португалия в Лисабон и други.
Но най-големият мач на националния ни отбор бе на 29 декември 1965 г. във Флоренция (Италия), където на неутрален терен играхме срещу един от най-силните по това време отбори в Европа, този на Белгия. Застанах пред микрофона сам, близо до коментаторите на белгийското радио, които започнаха репортажа си уверени в победата на своя отбор. Но в този приятен зимен ден изживях най-голямата си радост като коментатор. Още от самото начало нашите започнаха много динамично. Ударите се сипеха край белгийската врата, а топката срещна напречната греда. Незаменимият Аспарухов поведе всички напред и това ми даде възможност да усиля темпото, въпреки че в слушалките чувах пукане, което означаваше, че кабелът не е добър. Така стигнахме до двадесетата минута. Тогава Иван Колев проби по зоната на лявото крило, излъга двама белгийци и центрира точно. Топката се извиси в наказателното поле на Белгия и тогава над всички скочи Аспарухов и с глава, в типичния си елегантен стил просто я заби в мрежата на изненаданите белгийци. И докато нашите момчета изживяваха радостта си от успеха, започнах да викам непрекъснато: гол, гол, гол…
Секунди след това събитията се развиха още по-емоционално. Веднага след центъра топката отне от белгийците Якимов, който хладнокръвно направи своя изряден дрибъл, премина през няколко играчи и подаде напред към Аспарухов. Топката, която се движеше ниско по земята, беше настигната с мощна крачка от Гунди вътре в наказателното поле, който също ниско по земята я насочи в долния ляв ъгъл на белгийската врата. Настъпи кулминацията на тази решителна среща. Трябваше веднага да я предам на слушателите в България. За тази цел повторих още няколко пъти – гол, гол, гол, което като че ли се сля с виковете ми за първия гол. Така само за по-малко от минута белгийците бяха поставени на колене. През второто полувреме ние си направихме автогол и така при 2:1 спечелихме, според мен, най-голямата победа на българския футбол. Постигнаха я знаменити футболисти, за които винаги ще си спомняме. На вратата беше Найденов. Кот защитници играха Шаламанов, капитанът на отбора Ларгов, Вуцов и Гаганелов. Полузащитници бяха Якимов, Жечев и Абаджиев, а нападатели – Аспарухов, Жеков и Иван Колев.
Този най-емоционален в моята кариера репортаж завърших с думите „Да живее Народна република България!“. На другия ден повече от десет хиляди любители на футбола посрещнаха победителите на софийското летище. Голямата победа на нашия отбор беше оценена много високо в чужбина. Френският седмичник „Франс футбол“ в своята традиционна анкета постави България на четвърто място в Европа заедно с отбора на Италия. Пред него бяха само Англия, Унгария и Португалия. Освен това Аспарухов беше класиран на 8-о място в анкетата за най-добър футболист в Европа. Но тази анкета беше направена преди мача ни с Белгия. Ако беше след него, безспорно Гунди щеше да мине много по-напред.
Моята дейност пред микрофона не се ограничаваше само в областта на футбола. Често предавах хокей на лед, като първото предаване по радиото направих на 10 февруари 1960 г. от стадион „Дружба“ в София. Няколко месеца по-късно, на 10 април същата година, започна и популярното и досега предаване „Спорт и музика“. Тогава предавахме две срещи: аз бях в София на мача „Левски“ – „Славия“, а Борис Симеонов коментираше от Плевен мача „Спартак“ – ЦДНА.
През август 1961 г. в София се проведоха световните студентски игри. От плувния басейн „Република“ осъществих първото предаване по радиото на мач по водна топка. Играха отборите на България и Япония. Победихме с 9:3.
Две години по-късно, на 24 декември 1963 г., микрофонът на радиото беше в зала „България“, разположен в една от ложите на първия балкон. За първи път трябваше без предварително написан текст да предавам директно симфоничен концерт на Софийската филхармония под диригентството на популярния френски диригент Роберто Бенци. Включихме малко преди началото. Залата беше препълнена. Оркестрантите излязоха на подиума, но диригентът не се появи. Така изминаха около петнадесет минути, по време на които аз трябваше да говоря, вместо оркестърът да свири. Най-после тромбонистът, станал причина за това закъснение, се появи и концертът започна. На другия ден оцениха предаването като сполучливо, но един слушател се обадил и казал: „Защо той предава концерт, като е футболен коментатор и не разбира от музика?“…
И така близо 40 години бях само изпълнител в радиото. Реализирах повече от осемстотин живи предавания. Още толкова пъти участвах в концерти на радиооркестъра. Но това са спомени, без които всеки човек остава беден…