Останал на една година без майка, с нерадостно детство, късмет е, че остава жив, падайки върху сноп лозови пръчки, когато мащехата му го изхвърля от прозореца на втория етаж. На 10 години Иван Димов (1897 – 1965) остава кръгъл сирак. Започва да се грижи сам за себе си. И вместо да натрупа омраза и ненавист към живота и хората, той запазва през целия си живот вярата в добротата, в доброто начало, в любовта към прекрасното и надеждата за по-достоен и смислен живот. Привлечен от магията на театъра, започва да се изявява в провинциални театрални трупи и през 1922 г. се явява на конкурс в Народния театър и бива приет за стажант-артист.

В репертоара му влизат най-ярките образци на световната и българска драматургия: Хамлет, Чацки, Орлето, Разколников, Федя Протасов, Ричард Дъджан, Хлестаков, Джон Проктър – последната негова роля в театъра, която играе сериозно болен и споделя: „Не мога без дъха на моята любима публика“. Малцина са актьорите като Иван Димов – магнити, хипнотизатори, покорители не само на разсъдъка, но и на подсъзнанието. Това изисква могъщ талант, какъвто Иван Димов притежаваше.

Текст: Мая Бениеш