Акад. Любомир Чакалов със съпругата и децата си през 1930 г.mmib.math.bas.bg
Акад. Любомир Чакалов със съпругата и децата си през 1930 година.

Академик Любомир Чакалов (18 февруари 1886 – 11 септември 1963) е един от първите българи, които активно започват да се занимават с научна дейност в областта на математиката. Роден е в Самоков в многодетно семейство. Средното си образование завършва в Пловдивската мъжка гимназия, а през 1904 година е приет в специалност „Математика и физика“ на Софийския университет. Заради завидните математически способности, проявени по време на следването си, през 1908 година Чакалов е поканен за асистент на уважавания професор Емануил Иванов – един от създателите на Университета и дългогодишен преподавател по теория на функциите.

През 1910 година младият математик заминава на специализация първоначално в Лайпциг и след това в Гьотинген, който град тогава е средище на световната математика. По онова време там работят влиятелни учени като Давид Хилбрет, Едмунд  Ландау и Херман Минковски. Чакалов специализира при Едмунд  Ландау, откъдето идва и увлечението му по теория на числата. Завръща се в България и започва да пише научен труд върху Римановата дзета-функция (обобщение за сумирането на безкрайните редове от дроби). Благодарение на своята разработка през 1914 година става редовен доцент.

Златният фонд на Българското национално радио съхранява изказване на математика Боян Петканчин, асистент на Чакалов и по-късно негов колега в Академията, който обобщава научните му постижения. Записът е 1986 година:

Научното му творчество е публикувано в голям брой статии, в наши и много чужди научни списания. То обхваща разнообразни класически и съвременни теми от математическия анализ и алгебрата. „Чакалов не е сляп привърженик на някаква математическа школа – казва акад. Петканчин – нито в разработваните въпроси, нито в използваните методи, макар че сам той става основоположник на школа, в която работят негови ученици и привърженици“.
Много от статите му се занимават с разпределението на стойностите и по-специално на нулите на полиномите и на цели функции. Тук спада и модерната тематика за еднолистните функции, която математикът разработва в няколко работи. Друга част от научните въпроси, които Чакалов третира, съдържа резултати от значение и на изчислителната математика – теория на интерполацията, представяне на Нютоновите частни и формули за механична квадратура.

През 1919 година Чакалов става извънреден професор в Университета, а от 1922-ра – редовен. В продължение на тридесет години е титуляр на Катедрата по висш анализ към Математическия институт на СУ. През академичната 1943-44 година е избран за ректор на учебното заведение. Междувременно през 1925 година става член на Българската академия на науките, където две десетилетия подред заема поста секретар на Отделението за математически и физически науки.

За поколението български учени, към което принадлежи академикът, и за бащата, който същевременно олицетворява, говори професорът по математика и негов син Владимир Чакалов. Интервю за Националното радио от 1991 година:

 „За него преподаването не беше само задължение, а по-скоро призвание – споделя синът му. – Умееше да влиза в положението на незнаещия и да изтъкне тъкмо онези неща, които са по-съществени. Не беше бърз в лекциите, но те бяха изключително подредени. Умееше да увлича. А и предметът му беше интересен и класически. (…)
Обикновено пишеше черновата си с молив. Прекарваше времето си основно в кабинета, най-вече следобед или  късно вечер. Беше нощна птица. Когато през деня работеше, имаше навика да излиза за половин-един час, малко за разведряване, проверяваше ни всички какво правим, кажеше ни по две-три приказки и пак се усамотяваше в кабинета си. Никога не упражняваше натиск и не правеше забележка. Единствено по леко присвитите му устни можеше да се разбере неговото неодобрение. И в целия му научен авторитет наистина имаше нещо романтично.“

Академик Любомир Чакалов получава докторската си степен в Неаполския университет. Освен на БАН, е член на Кралската чешка академия и Полската академия на науките, също така е и сътрудник на Географското дружество в Лима. В продължение на години той и колегата му академик Никола Обрешков водят извънредния Математически университетски семинар, който подготвя следващото поколение учени в областта. Автор е на основополагащи ръководства за студенти и ученици от средните училища. Личност, с която българската математическа общественост свързва своите научни начела, и българин, достоен за уважение.

По тази публикация работи Анна Капитанова