Вера Мутафчиева (28 март 1929 – 9 юни 2009) е един от най-големите учени историци и писатели в най-новата история на България. Творец с независим ум и вътрешна широта, огромно и стойностно литературно наследство и ярка естетическа и художествена енергия, под чието талантливо перо излизат повече от 35 белетристични книги, голяма част  от които многократно издавани и превеждани. Сред по-известните ѝ художествени творби са „Летопис на смутното време“, „Случаят Джем“, „Последните  Шишмановци“, „Книга за Софроний“, „Аз, Анна Комнина“, „Предречено от Пагане“, „Рицарят“, дилогията „Алкивиад малки“ и „Алкивиад Велики“, „Белот на две ръце“, „Образ невъзможен. Младостта на Раковски“ и др. Автор е и на пиеси и киносценарии с исторически сюжети, на мемоарна проза и силна публицистика, на великолепна есеистика. Изследовател с неоценим принос в османистиката и голяма научна продукция, интелектуалец от най-висока класа, бележит общественик, диалогичен човек и остър полемист. През 2008 г. избраните съчинения на акад. Мутафчиева са публикувани в 12 тома, които тя смята за свое духовно завещание. Европейската литературна критика я нарежда до авторите от световна величина Томас Ман, Маргьорит Юрсенар и Иво Андрич заради модерните ѝ национални и универсални концепции за историята с фокус върху родината, подвига, любовта, свободата, верността, саможертвата, отчуждението. Тази много строга и изключително взискателна към себе си и другите дама неведнъж е говорила за голямата отговорност на писателя, особено на онзи, който се е обърнал към историческото минало. От една страна, Вера Мутафчиева е против неговото идеализиране и романтизиране, а от друга, много се противи на подценяването и самоподценяването на българина. Избрала симбиозата между история и литература, тя се справя по блестящ начин. Художественото творчество и научната работа при нея са в равновесие и се допълват, авторката владее различните ъгли на наблюдение и различен интелектуален подход. Оригинална, нестандартна и независима личност, Вера Мутафчиева не обича дидактиката, поученията, не раздава рецепти за гражданско и творческо поведение, само споделя опита си, често горчив. Носителката на многобройни български и международни награди за научните си трудове и творчество е човек, лишен от суета, който не обича да се пилее в медийни изяви, „настроен много ефективно в реакциите и мисленето си“ (думи на проф. Богдан Богданов).

Записи на гласа на Вера Мутафчиева от Златния фонд на БНР, направени между 1970 и 2000 г., дават опорни точки за разбиране на житейската и творческа философия на писателката, съхраняват нейни ценни мисли и разсъждения за българския манталитет и характер, пътуването във времето и пространството с поглед към миналото, настоящето и бъдещето.
Но животът си струва и труда, и опасностите. Той е нещо, което съдържа всички неща – както вълшебни, така и отвратителни. Щом човек възжелае едно от тях, задължен е да приеме и останалите, т.е. да живее.
***
Един автор трябва да бъде наясно, трябва да възстанови у себе си плътната картина на описваната епоха, за да се чувства сигурен в построенията си, за да се движи без препятствия въображението му из една вече позната среда. Най-привлекателната част в такова дирене ми се струва пейзажът, архитектурата. Тогава авторът долавя просто физически присъствието на своя герой, гледа с неговите очи… Това е може би най-сладката част от работата ни – стремежът да влезеш в чужда кожа, да бъдеш и ти, и не ти. По този начин авторът живее множество животи. Може би само чрез творчеството успяваме да избегнем от своята човешка обреченост – да живееш веднъж, да си именно какъвто си, с тия две очи и тази една мисъл, през този строго определен отрязък време.
***
Не виждам нещо лошо в това, че се интересуваме как изглеждаме отвън. Много е смешно, когато човек или общество биват движени само от собствената оценка за себе си. Положително е това, че българинът иска да свери своето самочувствие с оценката на другите, но това никога не бива пък и да ни подбива съзнанието за самостоятелност, за самостойност. Всеки народ има своите приноси, своите минуси, падения, възходи. Трябва да се гледа на всичко това не толкова емоционално и главното – без тази вътрешна нагласа към някаква изключителна трагика.
***
…И както историята, поради далечината във време, ти позволява да обхванеш едрите контури на личности и събития, така пътуването, поради далечина в пространството, ти помага да схванеш обобщено и собственото си битие, и картината на онази действителност, която иначе за тебе е просто ежедневие… Един съвсем случаен повод може да предизвика нов обрат в организацията на жизнения материал. С мене то се случва по правило при пътуване. Отдавам го именно на самотата, на откъсването от всичко привично, на съсредоточението. Ето затуй обичам да пътувам. А също и заради завръщането. То е като да попаднеш в обсега на гравитация след дълга безтегловност. Притеглят те определените взаимоотношения, привичките, грижите, работата. Изобщо мисля си, човек трябва да се стреми често да променя зрителния си ъгъл, да променя собственото си състояние. Тогава действителността – проста, монотонна, – придобива неподозирани аспекти. И тъй като във времето ние сме ограничени, остава ни движение в пространството.
Предлагаме ви запис от предаването „Авторът и неговата публика“ на програма „Христо Ботев“, в което събеседник е проф. Хилде Фай – изтъкната българистка, преводач и изследовател в областта на сравнителното литературознание, учен с огромни заслуги към българската литература и култура, за които през 1986 г. е удостоена с почетно българско гражданство, председател на международната фондация „Европейски форум“, както и на учреденото от нея през 1991 г. в Германия Международно немско-българско културно дружество с научен център. В тяхната дейност отчетлива следа оставя и Вера Мутафчиева – като един от съоснователите на Дружеството и член на ръководството на Фондацията. Проф. Фай увлекателно и емоционално разказва за дългогодишното си приятелство с писателката, продължило до последните ѝ дни, за творческите им идеи и начинания, свързани с популяризирането на българистиката и България по света, за човека, твореца и гражданина Вера Мутафчиева, любовта ѝ към България и българското, уважението ѝ към творческия, интелектуален и културен потенциал на народа ни, за духовното богатство, което е получила от нея:
Вера Мутафчиева е една от най-популярните и интересни писателки на България. Писател феномен. Нейната цел бе читателят да разбира историята и времето като процес, независимо дали се отнася за миналото, настоящето или бъдещето, по-точно да разбира и да вижда правилата, предразсъдъците. Това, което много я занимаваше, беше преценката на историографията и най-вече човешката етика. Етиката стои над всичко при нея. Точно казано, тя водеше война с читателя срещу неговото поведение, без значение дали е българин или чужденец. Това е, бих казала, много характерно по отношение на рецепцията на историята. Тя беше спрямо читателя много строга, искаше абсолютно пълно подчинение за разбирането. Поведен от магията на повествованието и влизайки в кожата на героите, след като авторът го е принудил и тласнал натам, той приема и неговите морални условия. Защото тя преживяваше всичко това. Зад него стои един невероятен потенциал от знания, което е голяма рядкост, и един огромен талант, който осмисля тези знания. Затова казвам, че тя е писател феномен.

Свои мисли за творческия и човешки характер на Вера Мутафчиева, уникалното ѝ място в историческата наука и българската художествена литература споделя и проф. Богдан Богданов, специалист по старогръцка история и литература, председател на Настоятелството на Нов български университет:
Нейните исторически романи дават на историческото изследване една перспектива на, както аз го наричам, „работещото въображение“, което историкът няма право да прояви в изследователския си труд. Затова смятам, че в тези романи на Вера Мутафчиева продължава работата ѝ на историк, но вече като гражданин и съвременник, който по един много сложен начин, с едно наистина много знаещо въображение може да доработи това, което не е направено в историческото изследване. Голямата особеност на нейното творчество е именно, че тя пренася неща от едната към другата страна – както от историята към съвременността, която мисли за историята, така и от съвременността, която настройва историка с едно много по-разбиращо око. В този смисъл тя ни остави едно творчество, което наистина иска дълга работа, за да се разбере вътрешният мотор между тези две страни – на писателя и на изследователя. За мене най-ценното в написаното от нея е връзката между едното и другото.