Той е първият българин европейски шампион по борба свободен стил. Има три европейски и две световни шампионски титли в тежка категория при професионалистите и става първият борец в света, който два пъти печели диамантен пояс. Пред надмощието на най-силния мъж от миналия век, именитите съперници прекланят глави. Винаги прям и честен, Дончо не се изкушава от непочтените оферти на мениджъри и комбинатори. Предлагат му американско, белгийско, австралийско поданство, но той остава верен на своята родина. А по време на борбите му неизменен спътник е националният трибагреник, веещ се от най-близкия пилон до ринга. „Чувствам се силен, защото съм българин”, признава Дан Колов.

Дан Колов (Дончо Колев Денев) е роден на 26 декември 1892 година в село Чадърлий (днес Сенник), Севлиевско. Бедността приклещва многолюдното семейство с 6 деца. Едва 6-годишен Дончо остава без баща.
Спомени за тежката, нерадостна младост на Дан Колов разказва Георги Дочев от село Сенник, запис 1982 година, Златен фонд на БНР:

Официалният дебют на Дончо в професионалния кеч е през 1917 година под името Дан Колов. Бори се изключително спортсменски. На арената пристъпва спокоен, убедително побеждава, но при удари „под кръста” хладнокръвието му изчезва. Тогава противникът изхвърча извън ринга. Коронната схватка на българина е „самолет” – влиза в краката на двуметрови мъже, вдига ги рязко и ги забива в пода. Българският исполин притежава изумителна енергия, издържливост, ловкост и владеене до съвършенство на много техники. Всичко това „събрано” във височина 175 см и тегло от 95 до 106 кг.

От 1918 до 1925 година Дан Колов е най-силният борец на САЩ. Балканджията се налага като професионален майстор на свободната американска борба „Кеч ес кеч кен” (хвани, както можеш). По това време кечът съвсем не е бутафория. Битките се водят в пет рунда по 30 минути, през които е позволено почти всичко – юмручните удари, счупванията и изкълчванията са нещо обикновено. Мачовете са доста кървави и често пъти завършват със смъртта на един от участниците. Няма кой да пребори Дан Колов, той с лекота вдига над главата си борци, почти два пъти по-тежки от него. Съперниците му посиняват от липсата на кислород в железните му ръце.

Една от най-грандиозните му победи е в Токио (1924). Нашият срещу кумира на японските самураи Джики Хиген – Удушвача. Срещата трае два часа и 5 минути. Коронният номер на съперника, способен да удуши и бик, е хващане на противника за шията с крака. Приомът е приложен и срещу българина. Но Колов се отскубва като по чудо, скача върху Хиген и го стяга като в менгеме със силните си ръце. Азиатецът едва не умира. Публиката е на крака, готова да го линчува. Още преди двубоя американският посланик предупреждава българина за подобна развръзка и иска да отложи мача. Дан Колов обаче е непоколебим: „Ще запазя славата на САЩ и достойнството на България”. След срещата, именно намесата на посланика се оказва решаваща за измъкването на Дан Колов от стадиона и за спасяването му. Същата нощ е направен опит за убийство в хотелската му стая. Колов тайно напуска Япония с думите: „Заклевам се, че никога повече няма да стъпя в тази страна, в която хората, за да спасят честта си, най-спокойно си разпарят корема, а не могат да простят на един чужденец, че в честна борба е победил техен шампион“.

Нашенецът за кратко време поваля един след друг най-силните мъже в Америка и към него валят покани за борба от цялата планета. Триумфира със своята желязна воля и херкулесова сила по спортните арени на Северна и Латинска Америка, Европа, Япония, Китай, Африка, Австралия, Нова Зеландия. И навсякъде е непобедим.
През 1936 година е поканен на големия турнир в Париж. Побеждава борци, сред които са Юсуф Махмуд (Турция), американизирания сърбин Стеф Соваж, а на финала и любимеца на домакините Анри Деглан, който по това време е европейски, световен и олимпийски шампион. След ожесточен бой, продължил час и 11 минути, французинът е детрониран. Освен титлата европейски шампион по свободна борба Дан Колов получава и престижната награда – „Диамантеният пояс”. „Който не е видял Дан Колов да се бори, не знае нищо за живота”, пише тогава френският журналист Алберт Беншемун. Както с повечето си съперници, така и с Деглан Колов е в приятелски взаимоотношения.
За многобройните битки на тепиха (към 1500) и безусловните победи, загубите се броят едва на пръстите на ръцете му.
Сред имената на повалените от него противници са и Джое Стекер, Странглар Левис, Били Бартус, Кинг Къртис, Оле Реан, Реджиналд Сики, Франк Бронович, Шарл Риголо и много други.
„Непобедимият българин!”, „Господарят на тепиха!”, „Балканският лъв!”, „Човекът-чудо!”, „Борецът-пантера!”, „Кинг Конг!” – вихрят се заглавията на вестниците в цял свят и прославят и нашата малка, неизвестна дотогава страна.

Дан Колов окончателно се завръща в родината през 1935 година като герой. В София го чака море от народ – посрещачите се редят от Централна гара до площад „Света Неделя”. И в Селиево го посрещат като цар. Колов отказва файтон до родното си село Сенник. „Пеш съм излязъл, пеш ще се върна”, категоричен е той и поема с едра крачка, съпроводен от тълпа скандираща: „Да живей!”.
В България продължава да участва в двубои, за да я популяризира. Тук има 32 срещи на тепиха – 30 победи и две загуби. Едното поражение е от португалеца Ал Перейра, който му отнема европейската титла. Дан Колов обаче се реваншира два пъти – в официален и в приятелски мач, въпреки, че „жълтата гостенка” –  туберколозата, вече е плъзнала пипала в тялото му.

Дан Колов се отдава на активна благотворителна дейност. Помага на много български емигранти, изпаднали в недоимък и самота. Основава клуб, в който тренира български борци. През него минават всички изявени по-късно имена. Учениците му Димитър Стойчев, Киро Андреев, Тодор Найденов, Серафим Маршалов добиват популярност благодарение на заниманията си с Колов. Навсякъде, където се появи, е посрещнат с овации и любов. Съселяните му се гордеят с българина, покорил публиката на Европа и Америка и с уважение го наричат „Бати Дончо”.
И въпреки че е изключително популярен, а успехите му позволяват да натрупа състояние, Дан Колов запазва сърдечността и скромността си. Той издига в култ обичта между хората и казва, че „борбата не е само преодоляване на препятствия. Тя е и трябва да бъде преди всичко един хуманен спорт – тържество на здравия разум и здравата физика!”
Обича да се събира със съселяните си, да разговаря с тях. На брат си и сестрите си строи къщи и ги обзавежда. Подпомага много сираци, вдовици, на бедни студенти дава пари. Спонсорира хора на изкуството, спортисти. На мнозина плаща данъците, на други купува добитък. Дава помощи за построяването на ловна хижа в Севлиево, на тогавашното благотворително дружество „Здравец”, за възстановяването на Батошевския манастир, за провеждане на колоездачната обиколка на Розовата долина…
По време на Лайпцигския процес носителят на диамантения пояс предоставя 2000 долара на комитета в Париж за защита на Георги Димитров, като заявява: „Аз не съм комунист, но аз съм българин и не мога да бъда спокоен и равнодушен, когато животът на друг българин е в опасност“. През 1937 година дарява 500 000 лева на цар Борис за закупуване на самолет на българската авиация. Дан Колов и приятелят му Хараламби (Хари) Стоев дават средства за изграждане на летището в Горна Оряховица, което е открито през 1925 година и до 1948-ма е използвано основно за военни цели. Пак Колов купува и първата електрическа турбина за издигане на Водноелектрическа централа (ВЕЦ) у нас. Дан Колов дава без да брои, безвъзмездно.

Янка Балканска (внучка на брат му) разказва за добрината на Дан Колов и любовта му към хората, запис 2016 година, Златен фонд на БНР:

„Завършил съм университета на живота. Закърмен съм от сиромашка майка с чувството на голям патриотизъм, любов към работата и скромност. Тая звезда ме води в целия мой живот”, изповядва житейската си максима Дан Колов.
На 27 март 1940 година туберколозата надвива железния кечист, стопен до 46 кг. Последното му желание – да бъде погребан в родния Сенник е изпълнено. Мястото е в двора на църквата „Св. Иван Рилски“, построена на най-високия хълм в селото, откъдето се открива невероятно красива гледка към Централна Стара планина.
„Трябваше да дойда тук, в родното село на моя спортен противник и още по-голям мой приятел. Това е един безсмъртен спомен, че успях да му отдам последна почит, преди да отида при него един ден”, казва Анри Деглан по-късно идвайки у нас.