Висоцки на 80! Как да си го представиш?! Като че ли ранната му смърт на само 42 ни се вижда по-разбираема. Дали? Ако е така, не е ли тъжно? Не, тъжно би било, ако бе потънал в забрава, а точно това е невъзможно.

Владимир Висоцки (Владѝмир Семенович Высо̀цкий) е роден в Москва на 25 януари 1938 г., а на 25 юли 1980-та умира в руската столица – руски поет, певец, театрален и филмов актьор и писател. Изиграл е 30 филмови роли, включително тази на Хамлет (и в киното, и в театъра), за която получи световно признание. За ролите му в Театъра на Таганка нека да кажат щастливците, имали късмета да се доберат до билет за спектаклите му. Официалната версия за смъртта на този невероятен артист е сърдечен удар. Това е кратката и суха биографична справка. А между тези две дати е пътят, неговият път, който не свършва дори и след края – „…и няма да ми писне да съм жив!“

„Хамлет, който аз играя, той не мисли да бъде или да не бъде. Защото „да бъдеш“… той знае, че е хубаво да живееш, все пак… Ето какво мъчи Хамлет: значи, нещо не е наред, ако е ясно, че да живееш е по-добре, а пък хората постоянно задават този въпрос… Всъщност въпросът не е там, да живееш или да не живееш. Въпросът е в това, да не възниква този въпрос“.

Признат от властите в Съветския съюз за актьор, но, моля, никакви звания. Певец и поет? Това не! А след смъртта му неговият баща и третата му жена, френската актриса Марина Влади, намират в личния му архив 800 песни и 1100 стихотворения. И то какви! „Хубавите песни – казва Висоцки – за разлика от хубавите хора, живеят дълго. Защото хубавите хора винаги се вълнуват, живеят с много нерви, умират рано. Да, за съжаление, така и става, а песента – хубавата песен – може да продължи живота!“

      Две песни, изпълнени от Висоцки в Първо студио на БНР през 1975 г.

„Булат Окуджава е моят духовен баща, заради него прописах. Помислих си колко по-силно е въздействието на стиховете му, когато ги изпълнява с китара. Той сякаш ми отвори очите. Рекох си – защо да не опитам и аз. Само в този смисъл може да се говори за елемент на подражание – и в никакъв друг”.

АЗ НЕ ОБИЧАМ
Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят – мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя – и манежи, и арени –
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Превод от руски: Румен Леонидов

Езикът на улицата, пречупен от огромния му талант, го правеше толкова популярен, а не защото е бил дисидент. Дисидент той не беше. Просто го занимаваше и ангажираше животът, който не интересуваше или просто се премълчаваше от казионната поезия. Дрезгавият му глас беше глас от името на строители, боксьори, фронтоваци, шофьори, алкохолици, циркови артисти, завистници, шизофреници, животни, самолети и други предмети, всички и всичко, което вълнува човека насън и наяве…

Безбройни са концертите му, по-точно спектаклите с китара, по цяла Русия и по света, включително и в България, когато Висоцки идва тук с трупата на Театъра на Таганка през 1975 г. Това впрочем е първото турне на „Таганка“ зад граница. Висоцки и преди това е имал огромно желание да посети страната ни, имал е и т. нар. приглашения от приятели и то съвсем не случайни, но съветското „културно“ чиновничество в родината му е имало свои си съображения, на които няма смисъл да се спираме  и изобщо на сложните отношения на артиста с властите. Тъй или инак се оказва, че популярността му у нас е изненадала самия него. За това гостуване и за други интересни неща, свързани с Висоцки, разказва нашият колега от Главна редакция „Хумор, сатира и забава“ на БНР Любомир Пеевски, известен драматург, сатирик и хуморист:

      Любомир Пеевски за Театъра на Таганка и за Висоцки - запис от 2003 г.

В своята книга „Владимир Висоцки – познатият и непознатият“ литературоведът Любен Георгиев пише: „Когато непоправимото дойде така рано и неочаквано, изведнъж започваш да осъзнаваш, колко обедняваме без такива художници като Висоцки. Това е непоправима загуба. Талантът не се повтаря, той е единствен. Ние можем само да го обичаме“. И да не го превръщаме в паметник, ще добавим ние.

МУЗА
Сега като тротил ще експлодирам.
Нетворческия бяс ми вдъхна тя…
Пристигна Муза моята квартира,
пристигна, поседя и отлетя…

Уви, аз нямам право да роптая –
разбрах я, убеди ме отведнъж.
Какво ще кажат хората – бог знае! –
за Муза, дето нощем е при мъж…

Но все пак ми е болно някак, тъпо.
За тази Муза носи се мълва,
у Блок била стояла доста пъти,
у Пушкин непрекъснато била!

Аз към бюрото хукнах с нетърпение…
Но, господи, помилуй и спаси!
Тя тръгна – грабна мойто вдъхновение,
три рубли също грабна – за такси…

Сам като звяр из стаят се мятам.
Но – жива да е Музата! Простих.
Отиде тя при някой по-приятен.
Аз очевидно зле я нагостих…

А тортата с цветя слана попари –
от скръб и тя изсъхна като мен!
Допих коняка с няколко другари.
А бе за Музата предназначен.

Отиват – като хора в черен списък –
годините… Сломен съм от тъга.
Тя си отиде тихо, по английски…
Два стиха ми останаха сега.

О, два, но аз съм гений, без съмнение!
За тях ми дайте лаврови венци!
За тези два:
„Аз още помня това чудно мигновение,
когато ти пред мен се появи!“

Превод от руски: Владимир Левчев