Александър БалабановEuropeana.eu
Проф. Александър Балабанов в кабинета си в Софийския университет. София, 1934 г. National Academic Library and Information System Foundation, Bulgaria - Public Domain

Александър Балабанов рецитира стихотворението си „Искри“:

Това е единственият запис на гласа на професора, който се съхранява в архивите на Българското национално радио. В мемоарната си книга „И аз на тоя свят“ Александър Балабанов разказва, че създава „Искри“ като 20-годишен студент в Лайпциг, но го изхвърля в печката, откъдето неговият връстник, тогава студент по литература, писателят Петко Тодоров успява да го спаси. Записът на стихотворението в рецитал на автора е направен през първата половина на XX век.

Проф. Александър Балабанов (18 януари 1879 – 30 ноември 1955) е изключителен ерудит – литературен историк и критик, учен, полиглот, преводач и поет, един от най-изтъкнатите преподаватели по класическа литература и филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Роден е в Щип в семейство на арменец и българка. По-голям брат е на актьора Никола Балабанов. Като виден общественик изпълнява дипломатически мисии в защита на българския национален въпрос в Македония. Името му стои редом до учредителите и най-активните членове на Македонския научен институт в София. Тема в поетичното му творчество е съдбата на македонските земи. Балабановото стихотворение „Охрид син“ вдъхновява композитора Владимир Панчев за създаване на симфонична поема по него. Значителна част от творчеството на Балабанов заемат неговите преводи от гръцки, латински, немски, английски, френски и др. Говоримо владее 27 езика. Още в ученическите си години превежда части от Омировите епически поеми, а 18-годишен – и „Прометей“ от Есхил. Под негово име излизат преводи на редица древногръцки автори – Платон, Софокъл, Аристофан, Сафо, Теофраст, Езоп, Мимнерм и много други. Превежда „Фауст“ от Гьоте в стихове, творби на Пол Верлен и Артър Конан Дойл. През 1914 година е отличен със специална награда на Българската академия на науките за постиженията си в преводното изкуство. В интервю от 1995 година композиторът Трифон Силяновски си спомня за професора, който често гостувал в дома на баща му:

Балабанов завършва начално училище в родния си град. Няколко години учи в българската гимназия в Солун, а през 1898-а завършва класическата гимназия в София. Печели стипендия и заминава за Германия, където следва класическа филология в Лайпциг и специализира в Ерланген. Връща се в България през 1904 година, а през 1921-а вече е редовен професор и директор на Института по класическа филология.

Актрисата Стоянка Мутафова за своя професор и неговото есе „Облакът като мотив в поезията“, запис 2008 година:

В разговор от 1997 година проф. Александър Фол разказва за сбирките на видни интелектуалци в дома на баща му – театралния режисьор Николай Фол, в които чести гости били двамата братя Балабанови. Характеризира Александър Балабанов, на когото е кръстен, като „стихия, която трудно може да се опише“ – една от най-ерудираните личности у нас между двете световни войни с огромни познания върху целия духовен живот на Европа. Той е основател на литературния вестник „Развигор“ и пръв редактор на списанието за класическа култура „Прометей“. Александър Балабанов е автор на богато по жанр и обем творчество. Освен поезия, пише и разкази, статии, есета, пиеси, фейлетони и афоризми. Казва, че „учен, който не може да обясни науката си и нейните първи идеи и на неспециалиста, на самия народ, не е никакъв учен, а е куха и глуха машина.” За него Калина Малина споделя: „Бих могла да напиша много спомени. Неговата личност е упражнила голямо влияние върху мен. Той беше първият човек, който унищожи всяка литературност и манячество, придобити още от гимназията под влиянието на разни литературни кръжоци, дето се приказваше на неразбираем език с високопарни думи и нищо не се казваше. (…) В деня на неговия юбилей аз му благодаря сърдечно, че ме спаси от страшното зло – литературността.“ (в. „Литературен глас”, бр. 218, 1934 г.)

По-долу представяме публикуваното (под псевдонима Гретхен) през 1904 година във вестник „Българан” стихотворение „Охридъ-Синъ” на Александър Балабанов. За това стихотворение поетът Кирил Христов свидетелства, че се е пяло като боен марш от отиващите на фронта през Първата световна война български войници с мелодия от стара немска песен.

Аз знам един жезъл във Охрида син,
от чисто е злато и сяен рубин.
И кой го извади от студни води,
венчат щат го в Солуна цар да седи.
От Дунав до Бяло море ще владей,
той – царят балкански – що в песни се пей.

Аз знам една лира във Охрида син
от чисто е злато и сяен рубин.
И кой я извади от студни води,
за хубост мед-песни ще той зареди.
И славно му име во век ще живей:
певецът балкански що в песни се пей.

Аз знам една хижа край Охрида син:
лози попълзяли по зидове, крин…
В таз хижа девойче ми мило седи;
в уста му – що бисер, – що злато – в гърди!
Вам жезъл и лира, и сяен рубин…
На мене таз хижа край Охрида син.

Редакция и изображение: Меглена Димитрова