Той е един от обичаните актьори от старата генерация, който има усет за обобщено предаване на отделните състояния и съумява да съедини в нужната степен външната форма с богатството на вътрешния живот. Стефан Илиев олицетворява героя си, но и дълбае гънките на човешкия характер. Театърът е на първо място в професионалната му класация.
„Актьорската професия ми даде мимолетна слава, популярност, възможността да забравя за известни моменти, че съм нормален човек, което има и своите минуси, защото ако не можеш да надделееш и надживееш това, че всички те познават, да останеш нормален човек, има много пътища да разрушиш живота си. Отне ми сигурно спокойствието, защото професията е такава, че трябва да я поддържаш непрекъснато, да си на ниво, защото тя е избираема, не си ти този, който командва съдбата си и това е унижението от самата професия. Но двете неща при мене са се компенсирали по някакъв начин, така че не мога да кажа, че съм изживял глупаво живота си.“
Стефан Илиев (25 юни 1935 – 17 януари 2018) споделя, че към актьорството се насочва, за да се отърве от военно училище. Когато е ученик във Втора мъжка гимназия в София, искат да го направят офицер заради стройната му осанка, но той кандидатства във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Студент е в последния випуск на Николай Осипович Масалитинов, с който е открит Учебният театър при института. След завършването му през 1958 г. е разпределен в габровския Драматичен театър „Рачо Стоянов“, където дебютира в ролята на Дженаро в „Лукреция Борджия“ от Виктор Юго. Същата година е и дебютът му в киното – във филма „Любимец 13“. Играе в трупите на драматичните театри в Плевен (1959/60) и Перник (1960/64), столичния Народен театър за младежта (1964/66), Театъра на поезията и естрадата (1966/69), преименуван в края на 1969-а в театър „София“. Най-дълго, от 1967 до 1990 г., работи в този храм на Мелпомена, където е сред най-заетите артисти. Играе буквално всяка вечер на сцената. Търсен е и в киното, телевизията, Радиото. През 1990 г. става един от основателите на Малък градски театър „Зад канала“, който нарича „моя дом“.
Стефан Илиев работи с едни от най-изтъкнатите и интересни български режисьори на XX век като Вили Цанков и Леон Даниел, от които е научил големите уроци в драматургията, и има страхотни роли в техни постановки. Особено цени участието си в постановката на Леон Даниел „Три сестри“ от Антон П. Чехов, може би защото има особена слабост към писателя, за когото казва, че е оказал огромно въздействие върху цивилизацията. В дългите години под театралния прожектор актьорът е научил, че ако се откажеш или нямаш идея как да направиш най-доброто, става безинтересно. „Идва рутината и залинява всичко, което не можеш да направиш, защото не искаш да си съвършен.“ Смята, че не може да излиза на сцената, без да иска да внуши на хората по най-силния възможен за него начин това, което мисли.
Артистът често повтаря: „Има те, докато някой си спомня за теб!“ Той е сред уважаваните имена от актьорската гилдия, които безспорно няма да бъдат забравени. Изиграл десетки роли за 55 години на театралната и филмова сцена, Стефан Илиев е известен и като дългогодишен председател (1990 – 2005) на Съюза на артистите в България със значим принос за много от постиженията, които артистите имат като условия за работа днес. През 2015 г. е удостоен с наградата „Икар“ на Съюза за чест и достойнство.
Богатата филмова и театрална съдба на актьора е представена в портретния разказ на Богдана Костуркова от 2013 г.
Още от „Хайде на театър“…