Няма българско сърце, което да не трепне и да не затупти в ритъма на Дико-Илиевите хора. Няма празник от годишния календар, в който да не звучат негови творби, белязани със знака на непреходното. Изградени на фолклорна основа, със завладяваща ритмика, те допадат на народа, отговарят напълно на естетическите му вкусове и много скоро добиват изключителна популярност. Някои до такава степен се предават от уста на уста, че започват да се определят като „народни“, макар да са дело на лично творчество.

Роден на 15 февруари 1898 г. в с. Карлуково, Луковитско, младият Дико едва 13-годишен постъпва като музикантски ученик в духовия оркестър на 16-ти пехотен ловчански полк в Орхание (дн. Ботевград). Четиринадесет годишен тръгва по пътищата на Балканската, а след нея и на Първата световна война. В Златния фонд на БНР е съхранен запис от 1981 г., в който Дико Илиев говори за началото на своя път в музиката.

След войната работи в оркестъра на Военното училище в София, в симфоничния оркестър на Софийската опера, но най-плодотворен е творческият му период в гр. Оряхово, където Дико Илиев се заселва след 1920 г. През 1931 г. вече свири в новосъздадения военен оркестър на 36 пехотен Козлодуйски полк. По-късно е негов диригент, основава и детска музикална школа. В красивия крайдунавски град Дико Илиев живее близо 50 години и създава най-хубавите си хора: Дунавско, Майско утро, Александрийка, Наша гордост и др. Те са част от музикалното му наследство от 45 хора, 21 марша, 7 народни китки, рапсодията „Танц на жетварките”, валсове, танга, румби и др. „Народът обича Дунавското, но на мен ми е любимо Добружанското хоро. Музкантски го смятам за най-добре подредено“, казва Дико Илиев в интервю от 1981 г. И споделя: „Много лесно пиша, както пиша писмо, така пиша и музика.“

И наистина, 120 години след неговото рождение бай Дико, както с обич и признателност са го наричали, е тачен, помнен и почитан от поколения. А музиката му … повод за национална гордост.