„Българинът по-трудно се отдава на наблюдения над душевността си и самоанализи на настроенията и чувствата си, а гражданското му съмосъзнание дълго не може да надмогне религиозната догма за мястото на човека след грехопадението. До втората четвърт на XIX век, когато Неофит Рилски започва да си отбелязва случилото му се по дни, този жанр остава непознат за българите. Дневникът на Тодор Бурмов е много по-близко до класическите образци, а по съдържанието си разкрива по-пълно настроенията, чувствата и вълненията на една ренесансова личност. Бурмов прави смели характеристики на обществените водачи и оценки на политически събития, като не крие своята позиция, разочарованието или амбициите си.“
С тези думи на член-кореспондента на Българската академия на науките, историка Румяна Радкова, започва въведението към книгата „Спомените ми. Дневник. Автобиография“ на Тодор Бурмов. Спомени, живот и дейност, които са описани със завладяващата сила на идеите и вълнуващите преживявания — амбиции, разочарования, срещи и разговори от ежедневието на българина от преди 170 години.
Живият спомен за времето
„Роден съм на 2 януари 1834 година в село Нова махала, Габровска околия, което се викаше тогава колиби. Колибите са били заселени от пришълци из селото Габрово по занятие ножари, които, за да избегнат притесненията, подтиснованията и досажданията от проходящите войски, търсели място затънтено и настрани от главния друм, за да могат спокойно да гледат работата си. Селото Нова махала се сдобило така преди всички села на Габровската околия почти същевременно с училище и църква. Баща ми ме турил в килията още в първия ден на нейното отваряне, макар да съм бил на четири години и половина“, пише в спомените си Тодор Бурмов.
Скоро след това, поради ограниченията в преподаването в килийното училище, любознателният Тодор е изпратен в Габрово, където „беше за пръв път въведено учението на четмо и писмо по ланкастерската метода, благодарение на старанията на братя Мустакови от Букурещ, а така също и на Василия Априлова и Николая Палаузова от Одеса, които избраха за тая реформа приснопаметния Неофита Рилски“. В кондиката (училищния дневник) на габровското училище ръката на Васил Априлов е записала: „С добра воля и непринуждение ние Николай Стефанов Палаузов и Василий Евстатиев Априлов, решихме да съдействаме да се учреди училище в отечеството ни Габрово за тамошните.“
В своето учение Тодор се отличавал с бърз ум и старание, като скоро напреднал толкова, че му оставало свободно време, в което преписвал Псалтира от славянски, „преведен на български и преписан на чисто“. Но, когато султан Абдул Меджид (известен с издаването на гюлханския хатишериф и Хатихумаюна, с които се дават известни права на православните поданици на империята) преминава през Габрово „в пътешествието, което беше предприел за здравето си по Европейска Турция“, Тодор започва да усеща в себе си „някое си особено желание да не остана в положението, в което се намираха хората българи по Габрово и другаде“.
Година по-късно руският император Николай I „приел ходатайството на Васил Априлов — 12 българчета да приемат на казенно съдържание (държавна издръжка) в руски училища“. Двама от тези ученици били избрани от габровското училище — Тодор Бурмов и Илия Попхристов. Тодор и Илия, заедно с другите 10 момчета, постъпили във втори клас на Киевското уездно училище. В следващите 10 години Бурмов завършва с отличие училището, а след това последователно и Киевските духовна семинария и духовна академия, която завършва със защита на дисертацията „За началото, разпространението и утвърждението на християнската вяра между българете“.
След завръщането си у дома той започва прилежно да записва мислите си в своя дневник.
„Отдавна съм мислил да начена да записвам по-примечателните явления на моя собствен живот и на живота на тия, който са много или малко свързани с мене по отношенията си, а тъй и някои от явленията на природата, за да имам по-вярно съждение за самаго себе си и да мога да се поучвам от споменанието на минувшите дни от живота.“
Тези редове от дневника на Бурмов разкриват стремежа на 24-годишния млад мъж да използва описания живот като свой коректив и самооценка. Във времето на идейно преустройство на българското общество, когато интелигенцията е разединена и унизена, ежедневието на българския учител е изцяло зависимо от училищните епитропи и градските чорбаджии, които определят заплатата му и се намесват грубо в професионалните му задължения. Затова и страниците на дневника на младия габровски учител са изпълнени не само с идеите за развитието и модернизирането на учебното дело в Габрово, а се превръщат и в емоционален разказ за ежедневието на новобългарския учител, който е принуден да се справя с редица неуредици, неразбиране, завист и лични амбиции на полуграмотните местни първенци.
Като част от новобългарската интелигенция Бурмов активизира цялата си морална сила, себеотрицание и граждански дълг, за да се изправи пред натиска на ретроградните сили. Заедно със своите съвременници той организира преврат в идейния и културен живот на българите през Възраждането. Борбата срещу раболепието и противниците на новото, които съзират заплаха за себе си и не страдат от национално-патриотични или морални угризения, изисква силен дух и безкомпромисност.
И тук сякаш историята се повтаря — както в дневника на Неофит Рилски, който открива прочутото взаимно училище в Габрово през 1835 година. Тогава Рилският монах среща същата скрита съпротива на някои от богатите местни първенци, покровители на местните килийни даскали. След двегодишни усилия и непрекъсната борба с консервативните им разбирания и след като вижда, че няма да се справи с интригите им, Неофит решава да напусне Габрово. 23 години по-късно всичко отново се повтаря — след като две години сърцато се противопоставя и налага промени в преподаването, организацията и програмата на училището, Бурмов напуска Габрово, за да поеме по пътя на журналистическото поприще — път, който впоследствие ще го отведе до върховете на българския политически живот.
„Новите епитропи, ако и да се съгласиха да работят за училищното добро съгласно новия ред, действуваха изобщо така, като че се бояха от неговите противници — старите чорбаджии и старите епитропи. Те не ми се противяха за нищо, но пък и чакаха аз да свърша всичко. Между това и българите в Цариград, като чули и видели от вестниците още, че в Габрово се образувала една против мене партия, която ме гонила всякояче, намислили да ме повикат за редактор на „Български книжици“, на мястото на Гаврил Кръстьовича. Той беше обявил, че не може по-нататък да редактира това списание поради служебните си обязаности и беше препоръчал мене за негов приемник.“
Учен, родолюбец и политически деец
„При учителската си дейност в Габрово, Бурмов скоро почнал да приема участие и в журналистиката на онова време. Той печатал в „Цариградски вестник“ и „Български книжици“ статии по разни предмети. Те обърнали върху му вниманието на българските, в онова време книжовници и любители на просвещението и особено статиите му по възникналия тогава въпрос за освобождението на българите от игото на гръцкото духовенство.“
За този епизод от живота на Бурмов разказва к.и.н. научен сътрудник Боби Бобев в предаването „Будители на нацията“ на Българското национално радио, из цикъла „Творци на българската възрожденска култура“.
В условията на засилена цензура Бурмов предприема и друга тактика — публикува цяла поредица от статии, в които запознава читателите с развитието на образователното дело в Англия, Италия, Русия, Франция, Белгия, дори в далечни страни като Австралия, Чили и Бразилия. По този начин индиректно се противопоставя на намеренията за създаване на турско-български училища. Несъмнена е заслугата му за провалянето на проекта за нанасяне на удар върху българското просветно и учебно дело.
През 1867 година във времето на известно разединение в нашето национално движение и на търсене на пътища за реализиране на крайните му цели, Тодор Бурмов публикува в Букурещ своята известна брошура „Братско обяснение на българин към братята му българи“. В нея, далеч от посегателствата на турската цензура, той за първи път излага свободно и изцяло своите възгледи: за борба срещу цариградската патриаршия и гръцкия духовен гнет и за необходимостта от образование и просвета на народа.
„Мисълта, че българският народ трябва да стои в праоттечествената си вяра, за да се не разпокъса, че той трябва да добие църковна самоуправа като народ, който има на това право каквото и изповедание. Да държи, а не с променение вярата си — мисъл, която поддържаха тия два органа („Съветник“ и „Български книжици“) под редакцията на Бурмова, се охотно прегръщаха от българския здравомислещ народ. Опастността от унията изчезна и българите можаха да посветят всичките си усилия да изтръгнат от турското правителство, при всичкото противене на патриаршията правото си да изправят църковно-общинските си дела чрез своя собствена йерархия.“
Като кореспондент на няколко московски вестника — „Руский“, „Москва“ и „Московски ведомости“, в своите кореспонденции Бурмов използва всяка възможност да събуди съчувствието на руското общество към своите съотечественици. В своите публикации той представя правото на народа си да има независима екзархия и разкрива големите страдания, на които турските власти подлагат българите. След провала на Цариградската конференция и отхвърлянето на Лондонския протокол на Великите сили, през април 1877 година император Александър II издава в Кишинев Манифест, с който Русия обявява война на Османската империя.
По време на войната Тодор Бурмов е зачислен първоначално като преводач в главната квартира на княз Черказки (който след Освобождението възглавява временното руско управление в България). Неговата задача е заедно с няколко други преводачи да подготвят, в съкратен вид (на руски език), законите по които се е управлявала до тогава България. След преминаването на войските през Дунава Бурмов е назначен за ковчежник на касата на Централното гражданско управление. След приключването на Руско-турската война Тодор Бурмов е назначен за вицегубернатор на Пловдив, „гдето продължи участието си в новото управление.“
„След като се завърна от Ливадия, гдето ходи като член на депутацията, която беше назначена да предаде на княз Александра Батенберг акта на избирането му за княз на България, Бурмов биде преместен като губернатор в София. Тука той като губернатор на столицата посрещна и прие на 1 юли новия княз. И няколко дни след това, като се състави първото българско министерство, биде назначен за негов председател.“