архив БНР

Играе се в театър една пиеса

–  О, Марийо! – вика той. – Я излез на пруста!
На пруста излиза жена му Мария, селянка, малко по-млада от него. Тя държи една лъжица в ръката си и публиката знае, че Мария готви.
–  Дойде ли най-после!… – посреща го тя.
–  Я слез поеми дисагите, че капнах от умора – отвръща той.
И тя слиза.

Всички следят разговора, виждат селянина и селянката и никой не се пита нито къде се намира, нито какво представят тия хора там в селския двор, на каква възраст са или какво е тяхното състояние. Реалистично настроеният режисьор може, ако иска, да постави дори няколко изкуствени или естествени кокошки и прасета; едно теле. В двора има кладенец, към улицата води вратник. Къщата е с пруст. Денят е горещ и слънчев.

За всички тези детайли театралната сецна разполага с декори и също артисти, които говорят, движат се и имат лица и фигури, дегизирани и нагодени за ролята. А ако зрителят не е зрител, а е само слушател, как ще разбере той, че действието се развива в селски двор и че селянинът, бай Трайко, е на шестдесет години, има мустаци и носи тежки дисаги. Онзи, който сяда да пише радиопиеса, взема предвид, че местността, имената, възрастта, действията, преживяванията, състоянието на времето, животните и пр., и пр. се предават само чрез звук и говор. Имената на действащите лица се споменават чество в репликите. Когато са мъж и жена, е лесно, може и без това. Но ако са двама мъже или три жени, или четири деца, тогава слушателят не трябва да се оставя да съди по гласовете им кой говори, а трябва да чува често обръщенията един към друг, за да може да следи другото. Как журналистът, писател и радиокритик Матвей Вълев*, който в съавторство с Ангел Каралийчев пише „Великденска вечер“ – първата оригинална радиопиеса, би преработил началото по-горе.

Играе се в Радиото същата пиеса

Радиопиесата започва с някоя народна песен или жътварска мелодия, която приближава, усилва се и после заглъхва, дочува се кудкудякане, едно куче лае, през мукането на някое теле грухти блажено една свиня.
Сега един женски глас отдалече, от пруста, вика:
–  Шшт, шшт, бре! Виж я ти къде се е навряла тая свиня! По кладенеца ще се чеше! Шшт, че ако сляза от пруста!… Боже, боже, кое по-напред да захвана? За тоя голям двор с толкова птици и животни ли да мисля, къща ли да редя, или на жътварите яденето да приготвя? Когато бях мома, докато се развъртя – всичко се свършваше, а сега вече кръстът ме боли, краката ми треперят… А Трайко още го няма. Уж отиде само до горната махала да вземе туй-онуй с дисагите, пък на̀ – слънцето се вдигна, кучето изплези език от горещина, а той още не си е домъкнал старите кокали.
Чуват се после стъпки по дървения пруст. Минават няколко секунди, които могат да се запълнят със заглъхващата песен. Сега долавяме покашлюване на мъж, посрещнат от радостен кучешки лай. Отваря се вратникът, човекът може и да поизпъшка от умора, кучето играе, той го разпъжда.
–  Хей, Марийо! – вика той. – Я излез на пруста!
–  Дойде ли най-после? – пита отдалече жена му.
–  Остави тая лъжица и слез поеми дисагите, че капнах от умора. Така…Дръж… Ей, че жега!… Мустаците ми се измокриха от пот…

У нас Радиотеатърът се заражда в края на 30-те години на 20 век и още в самото начало на своето развитие този жанр представлява интерес както за аудиорията, така и за професионалното израстване на актьорите и режисьорите. Защото се изискава особен тип майсторство правилно да въведеш слушателя в обстановката, той постепенно да се пренесе на мястото, където се разиграва действието. От отделните представи, които, внимателно подредени, му се предават слухово, той несъзнателно добива обща представа за месността, хората и пр. и се превръща от слушател в зрител.

*Използвана е статията „Радиопиеса“, 1939 г. от сборника „Матвей Вълев: Радио и общество“, съставител Андрей Ташев, Университетско издание „Св. Климент Охридски“, София, 2017