„Да, истина е, нека усмирим таз наша гордост и да се избавим от яростта си, нека ги оставим за друг път – някога, ако заспим, но всъщност не живеем, а вървим живота като в сън.“ (Из „Животът е сън“ от Педро Калдерон де ла Барка).

Вървим живота като в сън, но дори да отминава, има личности, които оставят ярка диря. В театралния ни живот такова е присъствието на Йосиф Сърчаджиев, с годините усмирил гордостта и забравил яростта си. С героите си в „Животът е сън“, „Напразни усилия на любовта“, „Ромео и Жулиета“, „Дванайсета нощ“, „В очакване на Годо“ търси да изяви образа на крехкия, раним, чувствителен, непретенциозен, опитващ се да запази почтеността си, но и поддаващ се на изкушения човек. В тях актьорът показва неговата лесна чупливост и ексцентричност, но и дълбоката му устойчивост и мъчителни колебания, с които напипва границата между доброто и злото, прави изводите си и се съпротивлява.

Роден на 2 май 1945 г. в София в семейството на именития български режисьор Стефан Сърчаджиев, Йосиф Сърчаджиев се заразява с магията на театралното изкуство от посещенията си в цирка и кукления театър. За пръв път се качва на сцената през 1960 г. в Народния театър. Представлението е „Сирано дьо Бержерак“ на Едмон Ростан, постановка на бащата Стефан Сърчаджиев. Приет е във ВИТИЗ от раз и се учи на актьорско майсторство от Апостол Карамитев. Дебютира в Сливенския театър в пиесата „Слуга на двама господари“, в ролята на Труфалдино. По-късно играе и на сцените на Кюстендил, Народния театър „Иван Вазов“, театър „Българска армия“, на бургаска сцена, Малък градски театър „Зад канала“. В професионалната си кариера има и богата филмография. През годините е измечтал и изиграл много роли, но и днес се вълнува от срещата с интересни, обогатяващи персонажи. Преобразува пиесите в артистичен размисъл от тогавашния свят до днешния забързан ден.

Роли с висока степен на горене са неговите Пунтила от „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ на Бертолт Брехт, Владимир от „В очакване на Годо“ на Самюъл Бекет, Капитанът от „Войцек“ на Георг Бюхнер, Барер от „Делото Дантон“ на Станислава Пшибишевска и още много за дългите години в Армейския театър, където ще остане като мощен тътнеж, а не еднократен откъслечен гръм. За него актьорите са по-раними, по-луди хора. Съдбата в театъра зависи от силата на енергията на личността, шанса, бясното тичане преди сянката, вярата и усмивката. За вярата и усмивката на Йосиф Сърчаджиев разказва Богдана Костуркова в запис от 2011 г.

Още от „Хайде на театър“...