„След народното Деветосептемврийско въстание през 1944 година, нашата отечественофронтовска власт не можеше да не вземе мерки за нова правописна реформа, за да бъде установен един научно издържан и обществено по-добре мотивиран правопис. Наскоро след 9 септември бе назначена голяма комисия от езиковеди и писатели. Едновременно с обсъждането в комисията въпросите се обсъждаха и в печата. В резултат на работата на комисията и публичното обсъждане на въпросите бе извършена правописна реформа със специална наредба-закон, публикувана в Държавен вестник от 27 февруари 1945 година“, обобщава проф. д-р Любомир Андрейчин в „Историята на нашето езиково строителство“.
„Оправянето на азбуката“ ангажира българския интелектуален елит за осъществяването на еволюцията на българския език и на българската писменост. В различните етапи от нея:
След Освобождението — в последните двайсет години на XIX век се установяват единните норми и съвременния облик на книжовния ни език в условията на свободната българска държава. В този период преобладаващо е влиянието на Търновската и Дриновата школа. По-широкото развитие на периодичния печат и на художествената, учебната и просветната литература в този период е свързано със сериозни изисквания за развитието и обогатяването на книжовния език. Установяват се единни норми в граматиката и словоупотребата, за изграждане на основната терминология в редица области на знанието — математика, граматика, физика, химия, география, зоология. Езикът на възрожденски писатели и публицисти: Петко Славейков, Христо Ботев, Любен Каравелов е еднакъв по същество с нашия съвременен книжовен език, което показва, че в тогавашната езикова практика вече са били установени основите на съвременния език. Създаването и развитието на българската филологическа наука във Висшето училище и в Книжовното дружество също допринася за правилното протичане на редица процеси и за изясняването на много въпроси на книжовния ни език. Активно участие и заслуги в този период имат големите ни езиковеди, родоначалници на нашето езикознание — Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич и Беньо Цонев. Разпалва се с голяма сила и борбата за очистване на нашия език от използваните турцизми.
От началото на ХХ век до 9-ти септември 1945 година българският книжовен език се обогатява стилистично и се развива лексикално и терминологично. Ярко изразено е силното руско езиково влияние, особено в областта на администрацията и на публицистиката. Напредъкът в образованието, културния, литературния, обществения и икономическия живот в страната води до унификационни процеси и в областта на книжовните норми. Търновският градски говор има основна роля при окончателното оформяне на съвременния български език.
През първата половина на ХХ век книжовният български език се обогатява с нови изразни средства и стилистичното им диференциране. Появяват се майсторски преводи на произведения от световната литература, които показват, че българският език е вече достатъчно развит, за да може да представи на българските читатели художествените постижения на другите народи. Развитието на науката допринася за попълването на езика със специална терминология, в която често се преплитат различни чужди влияния. Периодът се характеризира и с широкомащабната дейност за очистване и предпазване на българския език от излишни чуждици, наречена пуризъм. Начело на тази борба стоят някои от най-известните и дейни езиковеди — Александър Теодоров-Балан и Стефан Младенов. Главните дейци на българския пуризъм изграждат и представят пред българската общественост обективни и научнообосновани позиции.
В този период „правописният въпрос“ е неотменна част от дневния ред на обществото. Демократичното правителство на БЗНС, оглавявано от Александър Стамболийски, се стреми да опрости правописа, за да улесни масовото усвояване на грамотността. През 1921 година се въвежда опростеният Омарчевски правопис (министър на народната просвета тогава е Стоян Омарчевски). След фашисткия преврат на Александър Цанков, се възстановява предишният Иванчевски правопис — първият официален български правопис, въведен с наредба на министъра на народното просвещение Тодор Иванчов през 1899 година. Недоволството от този по-сложен правопис се изявява постоянно от различни обществени среди ни среди до провеждането на Правописната реформа на българския език от 1945 година.
В периода на съвременното езиково строителство (след 9-ти септември) езиковите промени са свързани с развитието на обществения живот, производството и на марксистко-ленинската методология и идеология. В речта ни са възприети много русизми, които проникват улеснени от значителната лексикална близост между руския и българския език. Този процес позволява да се употребяват в двата езика едни и същи думи и термини за означаване на много понятия и словосъчетания свързани със социалистическия обществен и културен живот. В първите години след 9-ти септември са създадени основни лексикографски и граматически трудове, необходими за правилното развитие на българската езикова култура. В процеса на усвояването на правилна, точна, богата и чиста родна реч активна обществена роля заемат радиото и телевизията, театъра и кинематографията, които имат вече масов характер.
В един от звуковите архиви, съхранени в Златния фонд на Българското национално радио, актьорът Вели Чаушев свидетелства за всеобщата ангажираност на българския интелектуален елит за осъществяването на езиковата реформа. В запис от 2013 година той описва пламенната защита, от страна на големия български артист Константин Кисимов, на буквата ь (ер малък).
Въпреки силната съпротива на български общественици и писатели, включително и членове на комисията за провеждане на езиковата реформа като Елин Пелин, на 12 февруари 1945 година в Министерския съвет е внесено предложение за реформа на българския правопис, която установява прилагането на фонетичния писмен принцип и отхвърля традиционно-историческия принцип.