От началото на ХХ век до 9-ти септември 1945 година българският книжовен език се обогатява стилистично и се развива лексикално и терминологично. Ярко изразено е силното руско езиково влияние, особено в областта на администрацията и на публицистиката. Напредъкът в образованието, културния, литературния, обществения и икономическия живот в страната води до унификационни процеси и в областта на книжовните норми. Търновският градски говор има основна роля при окончателното оформяне на съвременния български език.

„След Освобождението изминават 15 години, докато се вземат официални мерки за установяване на правописно единство в българската писменост — пише Любомир Андрейчин в „Из историята на нашето езиково строителство“ — През това време вниманието е било поглъщано от други, по-основни трудности при уреждането на живота в новата българска държава. Най-широко прилаган през тези години е бил Дриновият правопис, възприет през 1870 година в изданията на Българското книжовно дружество в Браила.“

Правописът след Освобождението

„Оправянето на азбуката“ ангажира българския интелектуален елит за осъществяването на еволюцията на българския език и на българската писменост. В различните етапи от нея:

В последните двайсет години на XIX век се установяват единните норми и съвременния облик на книжовния  ни език в условията на свободната българска държава. В този период преобладаващо е влиянието на Търновската и Дриновата школа. По-широкото развитие на периодичния печат и на художествената, учебната и просветната литература в този период е свързано със сериозни изисквания за развитието и обогатяването на книжовния език.

Установяват се единни норми в граматиката и словоупотребата, за изграждане на основната терминология в редица области на знанието — математика, граматика, физика, химия, география, зоология. Езикът на възрожденски писатели и публицисти: Петко Славейков, Христо Ботев, Любен Каравелов е еднакъв по същество с нашия съвременен книжовен език, което показва, че в тогавашната езикова практика вече са били установени основите на съвременния език.

Създаването и развитието на българската филологическа наука във Висшето училище и в Книжовното дружество също допринася за правилното протичане на редица процеси и за изясняването на много въпроси на книжовния ни език. Активно участие и заслуги в този период имат големите ни езиковеди, родоначалници на нашето езикознание. Разпалва се с голяма сила и борбата за очистване на нашия език от използваните турцизми.

Министърът на народната просвета Георги Живков, от кабинета на Стефан Стамболов, назначава комисия за уреждане на правописния въпрос през 1892 година.Тя се състои главно от преподаватели, филолози — Любомир Милетич, Александър Теодоров-Балан,Иван Шишманов, Беньо Цоневи други известни възрожденски дейци. Тази комисия излиза с един твърде революционен проект за български правопис, публикуван в първата книжка на новооснованото списание „Български преглед”.

Проектът се характеризира със скъсване с традицията по отношение на някои букви, така че българската писменост се отдалечава от руската и се е доближава до сръбската. Противоруската политика на Стефан Стамболов също предоставя благоприятна атмосфера за създаването на този правописен проект. В страни от обслужването на някакви користни политически цели обаче, в съзнанието на своите автори този текст има чисто филологическа мотивировка.

„Реакцията срещу този новаторски проект за правописна реформа е била твърде силна. По-широките обществени среди не са могли да възприемат такова рязко скъсване с някои характерни особености на традиционната графическа система (азбука) и с толкова нововъведения в правописната практика. Проектът е бил оживено и остро разкритикуван в печата и поради това не е могъл да бъде въведен в практиката“, пише Любомир Андрейчин.

Новият просветен министър Константин Величков назначава друга комисия, в която през 1895 година влизат членовете на предишната правописна комисия, както и по-консервативно настроените Иван Вазов, Стоян Михайловски, Тодор Влайков и Кръстьо Кръстев. Тази комисия решава да изхвърли само традиционните букви ѣ (ят), ѫ (он) и ѭ (йен). Като се изключи употребата на ъ и ь в края на думите (голямъ, пъть), Величковият правопис напълно съвпада със съвременния, включително относно правилото за пълен и кратък член.

Този правопис също не се приема официално, тъй като за тогавашната общественост той също се оказва твърде революционен и неприемлив. Използва се само в списание „Български преглед“ за периода 1895 – 1896 година.

През първата половина на ХХ век книжовният български език се обогатява и с нови изразни средства и стилистичното им диференциране. Появяват се майсторски преводи на произведения от световната литература, които показват, че българският език е вече достатъчно развит, за да може да представи на българските читатели художествените постижения на другите народи.

Развитието на науката допринася за попълването на езика със специална терминология, в която често се преплитат различни чужди влияния.  Периодът се характеризира и с широкомащабната дейност за очистване и предпазване на българския език от излишни чуждици, наречена пуризъм. Начело на тази борба стоят някои от най-известните и дейни езиковеди — Александър Теодоров-Балан и Стефан Младенов. Главните дейци на българския пуризъм изграждат и представят пред българската общественост обективни и научнообосновани позиции.

В този период „правописният въпрос“ е неотменна част от дневния ред на обществото. Демократичното правителство на БЗНС, оглавявано от Александър Стамболийски, се стреми да опрости правописа, за да улесни масовото усвояване на грамотността. През 1921 година се въвежда опростеният Омарчевски правопис (министър на народната просвета тогава е Стоян Омарчевски).

„Българският език като руския познава две букви ъ и ь, които се пишат в края на думите, за да покажат, че крайната съгласна трябва да се произнася меко или твърдо. Освен тия чужди на сръбския език букви българският език притежава за радост на чужденците и едно двойно е. Сегашното българско правителство, което произхожда от земеделската партия и се подкрепя от умерените социалисти и от т.нар. комунисти, преследва между другото и сближаване с Югославия. С изхвърлянето на тези букви, които не се срещат в сръбската кирилска азбука, то иска да изгради мост към Сърбия. Преди няколко месеца правителството издаде строги заповеди до печата и до печатниците да не употребяват вече тези три букви. Образованото гражданство, което и без това мрази земеделското правителство, обяви, че Отечеството е в опастност“, пише на страниците на немския вестник „Кьолнише цайтунг“.  

Македонските организации изпращат официални протести до правителството и до Народното събрание, а изданията им продължават да излизат със стария правопис. Премахването на двойното е (ѣ) се приема като „предаване на западните диалекти“ и като отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти. Ѣ се превръща в символ. Илинденската организация заявява, че „македонските българи ще запазят този правопис – свят за българщината — като македонски“.

През 1898 година Иван Вазов е министър на просветата и без да назначава нова комисия отпечатва „Упътване за общо правописание”, в което запазва традиционния правопис с етимологично писане на ѣ, ѫ и ѭ в глаголните окончания и с ъ и ь в края на думите. Вазовото упътване обаче остава без приложение, тъй като той напуска министерския пост. Новият министър на народното просвещение Тодор Иванчов веднага се заема с правописния въпрос. След допитване до четиричленна филологическа комисия той запазва линията на Вазов и преиздава с някои поправки неговото упътване. Основните черти на Иванчевския правопис, който се установява в практиката и се задържа за доста време в употреба до 1921 година.

След фашисткия преврат на Александър Цанков, се възстановява предишния Иванчевски правопис — първият официален български правопис, въведен с наредба на министъра през 1899 година. Недоволството от този по-сложен правопис се изявява постоянно от различни обществени среди до провеждането на Правописната реформа на българския език от 1945 година.

Правописната реформа от 1945 година

В периода на съвременното езиково строителство промените в книжовния ни език са свързани с развитието на обществения живот, производството и на марксистко-ленинската методология и идеология. В речта ни са възприети много русизми, които проникват улеснени от значителната лексикална близост между руския и българския език. Този процес позволява да се употребяват в двата езика едни и същи думи и термини за означаване на много понятия и словосъчетания свързани със социалистическия обществен и културен живот.

„В България, правописът влиза в сферата на политическите борби, като буквата ѣ става символ на бѣлата интелигенция. Реформата не е приета на териториите, контролирани от белогвардейците, противници на болшевиките в Гражданската война, а по-късно, отново подобно на българския случай, емигрантските издания също продължават да се печатат по стария правопис дори и след Втората световна война — пише проф. Никола Алтънков в книгата „Из история на БКП (1919 – 1989).

„Убийство на символа, убийство на същността! Вместо езика на Пушкин ще се чува дивият говор на футуристите“, пише емигрантското списание „Аполон“, издавано в Париж, в коментар за двата декрета от декември 1917 и от 15 октомври 1918 година, с които съветското правителство на Ленин-Троцки изхвърля буквата ѣ от руската азбука.“

В първите години след 9-ти септември са създадени основни лексикографски и граматически трудове, необходими за правилното развитие на българската езикова култура. В процеса на усвояването на правилна, точна, богата и чиста родна реч активна обществена роля заемат радиото и телевизията, театъра и кинематографията, които имат вече масов характер.

„След народното Деветосептемврийско въстание през 1944 година, нашата отечественофронтовска власт не можеше да не вземе мерки за нова правописна реформа, за да бъде установен един научно издържан и обществено по-добре мотивиран правопис. Наскоро след 9 септември бе назначена голяма комисия от езиковеди и писатели. Едновременно с обсъждането в комисията въпросите се обсъждаха и в печата. В резултат на работата на комисията и публичното обсъждане на въпросите бе извършена правописна реформа със специална наредба-закон, публикувана в Държавен вестник от 27. II. 1945 година“, пише Любомир Андрейчин.

В един от звуковите архиви, съхранени в Златния фонд на Българското национално радио, актьорът Вели Чаушев свидетелства за всеобщата ангажираност на българския интелектуален елит за осъществяването на езиковата реформа. В запис от 2013 година той описва пламенната защита, от страна на големия български артист Константин Кисимов, на буквата ь (ер малък).

Въпреки силната съпротива на български общественици и писатели, включително и членове на комисията за провеждане на езиковата реформа като Елин Пелин, на 12 февруари 1945 година в Министерския съвет е внесено предложение за реформа на българския правопис, която установява прилагането на фонетичния писмен принцип и отхвърля традиционно-историческия принцип.

На­ред­бите-за­ко­ни представляват за­ко­но­да­те­лен ин­стру­мент, кой­то се пол­зва от 1934 година и поз­во­ля­ва на ца­р Борис III да про­кар­ва за­ко­ни без да преми­на­ва през приемането им от На­род­но­то съб­ра­ние. С на­ред­би-за­ко­ни след 9 сеп­тем­ври 1944 година си слу­жат и ре­ген­тите на Си­ме­он II — та­ка е съз­да­ден и „На­род­ния съд“ на 6 ок­том­ври 1944 година

Лю­бо­пи­тен е фактът, че са­ма­та на­ред­ба-за­кон за пра­во­пи­са из­ли­за със „ста­рия“ пра­во­пис, тъй ка­то той би­ва ус­та­но­вен ед­ва след ней­но­то вли­за­не в си­ла. То­зи за­ко­нов акт не е бил ни­ко­га офи­ци­ал­но отменен и фор­мал­но все още е в си­ла:

НА­РЕД­БА-ЗА­КОНЪ ЗА ПРА­ВО­ПИ­СА

Чл. 1. Бук­ва­та ъ не се пи­ше в края на ду­ми­тѣ, кѫ­дѣ­то не се из­го­ва­ря: стол, в, с, и дру­ги.

Чл. 2. Бук­ва­та ѫ се из­хвър­ля изъ аз­бу­ка­та и нав­сѣ­кѫ­де се за­мѣс­тва съ ъ: ъгъл, ръ­ка и др.

За­бе­леж­ка. Спо­ма­га­тел­ни­ятъ гла­голъ III л. мн. чис­ло се пи­ше са.

Чл. 3. Бук­ва­та ь не се пи­ше въ края на ду­ми­тѣ спо­редъ ли­те­ра­тур­но­то про­из­но­ше­ние. Ос­та­ва за оме­ко­тя­ва­не: Ко­льо, гьон и дру­ги.

Чл. 4. Бук­ва­та ѣ се из­хвър­ля и се за­мѣ­ня съ я или е спо­редъ из­точ­но­то про­из­но­ше­ние: мля­ко, мле­чен, хляб, хле­бен и дру­ги.

За­бе­леж­ка. Въ по­е­тич­ни и спе­ци­ал­но-на­уч­ни тру­до­ве се до­пус­ка за­мѣ­на на ѣ и спо­редъ за­пад­но­то на­ре­чие: мле­ко, мле­чен, хлеб, хле­бен и дру­ги.

Чл. 5. Сѫ­щес­тви­тел­ни­тѣ отъ мѫж­ки родъ въ име­ни­те­ленъ па­дежъ се чле­ну­ватъ съ пъ­ленъ членъ.

Чл. 6. Ус­та­но­ве­ни­ятъ съ тая на­ред­ба-за­конъ пра­во­писъ е за­дъл­жи­те­ленъ за всич­ки пе­чат­ни кни­ги и пе­ри­о­ди­чес­ки из­да­ния, съ из­клю­че­ние на съ­чи­не­ния съ на­уч­но-ези­ко­венъ ха­рак­теръ.

Чл. 7. За­ва­ре­ни­тѣ отъ тая на­ред­ба-за­конъ кни­ги, спи­са­ния и дру­ги пе­чат­ни про­из­ве­де­ния въ про­цесъ на пе­ча­та­не се из­да­ватъ по сѫ­щес­тву­ва­щия до­се­га пра­во­писъ.

Чл. 8. Тая на­ред­ба-за­конъ от­мѣ­ня за­ко­на за от­мѣ­ня­ва­не на за­ко­на за общъ бъл­гар­ски пра­во­писъ („Дър­жа­венъ вес­тникъ“, брой 200 отъ 3 де­кем­врий 1928 го­ди­на), и всич­ко дру­го, ко­е­то му про­ти­во­ре­чи.

Нас­то­я­щи­ятъ указъ да се об­лѣ­че съ дър­жав­ния пе­чатъ, да се об­на­род­ва въ „Дър­жа­венъ вес­тникъ“ и да се ту­ри въ дейс­твие.

Из­пъл­не­ни­е­то на нас­то­я­щия указъ се въз­ла­га на Ми­нис­тра на на­род­но­то прос­вѣ­ще­ние. Из­да­денъ въ Со­фия на 17 фев­ру­а­рий 1945 го­ди­на.