Той е човек с ярка преданост към своето дело, актьор от онова съзвездие драматични творци – Васил Кирков, Иван Попов, Гено Киров, Сава Огнянов, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, което продължава традициите на Възраждането, и в същото време прави революция в българския театър.
Народът, широките маси, нямат реална представа за театъра и неговите труженици. Те гледат на артистите като на смешници от цирковете и панаирите. Сценичните творци работят при изключително трудни условия. Гладът, подценяването и предубежденията са неразривни техни спътници в изкуството и живота. „Когато се ожених, заведох жена си в родното ми село. Очаквах майка ми, която дълго не беше ме виждала, да ме прегърне и целуне. А тя издигна ръцете си нагоре и възкликна развълнувано: „Лильох, синко! Къде ти са мустаците? Как ще се явиш в селото без мустаци? Какво ще помислят роднините и хората за тебе?“ Майка ми, изглежда, се срамуваше от мен – нейния „модерен“ син. Обръснатите ми мустаци бяха цяла трагедия за нея. Чудеше се как да ни заведе на гости, как да представи жена ми на роднините“, повдига завесата на тогавашните нрави творецът.

Стоян Бъчваров, чието име днес носи Варненският драматичен театър, е роден на 25 юли 1878 година в село Медвен, Котленско. Завършва мъжката гимназия във Варна, но посвещава цялото си същество на българското театрално изкуство. Обикаля градове и села с театрални трупи, понасяйки несгодите и страданията на пътуващите артисти, става истински народен артист, любимец и покровител на театралната публика. През 1908-ма заминава на специализация в Москва, за да се върне у нас с нов опит и творчески мироглед. Започва с издаването на списание „Театър”, а през 1919 година създава първата професионална организация на артистите и театралните служители. Организира и ръководи общинските театри във Варна и Русе.
Във Варна сформира театралната трупа и започва репетиции на 13 февруари 1921 година, а първата премиера е на 12 март. Спектакълът е „Инстинктът” на Анри Кестмекер. Следват „Врагове“ на Максим Горки (пиесата се играе веднага след поставянето ѝ в Петербург, преди да е поставена в Москва), „Фарисеи“ на Бърнард Шоу, „Жестокият благодетел“ от Карло Голдони, „Ревизор“ и „Женитба“ от Николай Гогол. Най-силната и коментирана роля на талантливия актьор остава тази на трагическия герой Едип от „Едип цар“ на Софокъл. Стоян Бъчваров се налага и като един от най-добрите режисьори, постановчици и театрални педагози у нас.

„Той беше една школа, имаше голямо сърце и даваше пример несъзнателно, без да поучава”, спомня си актрисата Ирина Тасева – запис 1981 година, Златен фонд на БНР:

След смяната на властта в общината е освободен от театъра, но остава във Варна и заедно с повечето от актьорите от трупата създават театър „Пробуда“, който въпреки гоненията има огромен успех. За кратък период връщат Стоян Бъчваров в Общинския театър като директор, но след 9 юни 1923-та е принуден окончателно да напусне и театъра и града.
В различни етапи от кариерата си Бъчваров играе в Народния театър в София и в Пловдивския театър, изявява се и като директор на Русенския театър, а от 1937-ма се установява окончателно в София.

Разностранната театрална дейност на Стоян Бъчваров включва чудесните комедийни образи на Хаджиев от „Златната мина“ на Стефан Костов, Тартюф от едноименната пиеса на Молиер, Малволио от „Дванайсетата нощ“ на Уилям Шекспир, Щастливцев от „Лес“ на Александър Островски. Неповторими остават драматични му образи на доктор Ранк от „Нора“ и доктор Щокман от „Народен враг“ на Хенрих Ибсен, вуйчо Ваньо от едноименната пиеса на Антон Чехов. „Каква дълбока искреност и лекота в играта му, каква непостижима художествена простота и празничен блясък излъчваше този ненадминат майстор на смеха. Публиката непрекъснато избухваше в неудържим смях и ръкопляскаше като развълнувано море. Но този велик комик беше покъртително въздействащ, когато играеше и драматични роли. В Изидор Леша от „Интересът преди всичко“, бях изумен от дарбата му да пресъздава човешкото страдание с такава сила и покруса. Играеше цялата му пластична фигура, изумителната му мимика, играеха дори веждите му от мъка. Той не обичаше грима. „Гримът убива мимиката“ – повтаряше. Но природата го бе дарила с всичко, за да бъде голям артист и с чудно изразително лице, на което пречеха всяка боя и шарка“, разказва друг доайен на българския театър – Петър Василев.
За актьорската етика на Стоян Бъчваров няма големи и малки роли, играе всичко, което му възлагат. Защото казва:  „Играх всякакви роли – каквито харесвам и не харесвам. Играл съм и глупави, и скитници, и какви ли не, но сърцето ми никога не даде да се откажа от тия роли, защото смятах, че обиждам тая категория хора в живота“.
Актьорът е познат с името „майстора на малката роля“, която чрез него винаги става голяма с въздействието си, с художествената си цялост, с богатството на духовния си живот. Впечатляващи са участията на Стоян Бъчваров и в киното: „Настрадин Ходжа“, „Българи от старо време“, „Бойка“… В своя петдесет годишен творчески живот създава над 400 роли и поставя повече от 120 театрални пиеси. Сценичното му обаяние е силно и завладяващо, съчетаващо по един великолепен начин смешното и трагичното в човешките преживявания. Той е актьор на психологическото вглъбяване и сложните изяви на душата.

Личен спомен за Стоян Бъчваров на актьора Никола Балабанов – запис 1956 година, Златен фонд на БНР:

„Играл съм така, както съм чувствал, че трябва да се играе. Вървях по свой път и създадох своето скромно дело. Искам да вярвам, че и аз съм направил нещо за тоя свят, макар то да не е тъй трайно, както са трайни другите творчества. В трудни минути съм се утешавал с народа, който ни надживява с величието си“, е кротката равносметка на Стоян Бъчваров.
Тежката завеса на вечността пада на 6 януари 1949 година и окончателно отнема твореца от близките и вярната му публика.
„Не признавам друго превъзходство, освен добротата“, е казал Бетовен, а според Петър Василев това се отнася с пълна сила за превъзходството на човека, актьора и режисьор Стоян Бъчваров.