В сложния и богат на индивидуалности художествен живот в България в края на ХIХ и началото на ХХ век едва ли можем да си представим изграждането на следосвобожденската ни култура без личността на проф. Иван (Ян Вацлав) Мърквичка. Художник, педагог и обществен деец, той намира истинска реализация и признание в страната ни, на която посвещава таланта си и избира за своя втора родина.

Роден е на 23 април 1856 година в село Видим при Дуба, Чехия (тогава в Австрийската империя). С името Иван, с което е познат, Мърквичка е наричан още при идването си в България през 1881 година, а след завръщането си в Чехия през 1921-а дори започва да се подписва с българското си име, на кирилица.

Завършил пражката Академия за изобразителни изкуства при проф. Антонин Лхота и специализирал в Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен при известния немски художник проф. Ото Зайц, 25-годишният младеж пристига у нас и със солиден учителски опит. Поканен е от правителството на Източна Румелия и назначен за учител по рисуване в Пловдивската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. По това време, когато борбата за съединението на Княжество България и Източна Румелия е в разгара си, той се сближава с видните български общественици и интелектуалци Иван Вазов, Петко Р. Славейков, Петко Каравелов, Константин Величков, с които обединява усилия в общи каузи за културното изграждане на България. През 1889 година се премества в София, където преподава рисуване в Първа софийска мъжка гимназия и развива активна обществена и художествена дейност.

За ролята на чешката интелигенция в живота на следосвобожденска България и пътешествието на Мърквичка в българската екзотика говори изкуствоведката Ружа Маринска, запис „Златен фонд“, 2008 година.

През 40-те години, прекарани в страната ни, Мърквичка е една от най-авторитетните фигури в българската култура и един от създателите на новото българско изобразително изкуство. В мемоарната си книга „Минали дни“ (1958) художникът и карикатурист Александър Божинов определя Иван Мърквичка като един от „най-продуктивните“ художници чехи, работили у нас след Освобождението. Жанровата палитра на творчеството му наистина е богата – битова живопис, донесла най-голяма популярност на своя създател, портрети, исторически платна, множество пейзажи и натюрморти, илюстрации, монументална живопис със светски и религиозен характер. Българските народни традиции, празненства, обичаи, танци, традиционни облекла и носии, пресъздадени с етнографска точност, българската природа, бит и славни страници от историята на народа ни са истинско вдъхновение за таланта на художника, който ги претворява по неповторим начин в картините си. Обединяват ги реалистичният рисунък, стремежът към автентичност, особените ракурси и постановки на фигурите, завършеността на детайла, балансираността на нюансите, богатството на палитрата и най-вече огромната любов на автора към България и българското.

Сред най-известните му творби са „Пловдивски пазар“ (1883), „Шопско хоро“, „Сватба в Момчиловци“, прочутата „Ръченица“ (в два варианта, 1894 и 1906), „Задушница“ (в два варианта, 1895 и 1899), „Обезсилен“ (средата на 90-те години), „Циганска веселба“ (1887), „Птицепродавец“ (1887), „Пазар в Пловдив“ (1888), „Българка от Смилево“, историческият цикъл „Страдания за свободата на България“ (известен и като „Под игото“, 1897-98), първият образ на Паисий в българската живопис (1898), посмъртният портрет на княгиня Мария Луиза в облекло на севастократорица Десислава от Боянската църква (1900), портретите на културни дейци, царски и църковни личности и още много други произведения. Интересен факт е, че част от илюстрациите в първото издание на романа „Под игото“ са дело на Мърквичка. А нарисуваните през 1912 година стенописни композиции „Христос между книжниците и фарисеите в храма“ и „Изкушението на Христос на планината“ в храм-паметника „Александър Невски“ в София и днес напомнят за фината и прецизна ръка на техния създател.

Най-много творби на Иван Мърквичка са притежание на Националната художествена галерия в столицата. Тук се пази и неговият художествен архив от маслени ескизи и етюди и стотици великолепни рисунки.

Мърквичка е един от инициаторите за създаване на Държавното рисувално училище в София (днес Национална художествена академия), открито на 1 октомври 1896 година с Указ на княз Фердинанд. Наистина, тогавашният министър на народното просвещение Константин Величков създава училището, Антон Митов с лекциите по история на изкуството, включващи прожекции на велики творби посредством магически фенер убеждава княза и политическия елит в необходимостта от художествено образование в страната ни, а Иван Мърквичка е душата на Рисувалното училище. Именно той става и негов пръв директор, пост, който заема до 1909 година.

През 1893 година творецът е сред учредителите на първото сдружение на българските художници – Дружеството за поддържане на изкуството в България. С Антон Митов създава през 1895 –1899 година списанието за изобразително изкуство – „Изкуство“. Отново заедно с Митов чехът урежда и участва в първата колективна изложба в България, представена в Павилиона на изящните изкуства на Първото земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892 година, предшественик на Пловдивския панаир. Негово дело е и официалният плакат на изложението. На Мърквичка е инициативата за участието на страната ни в общи или национални павилиони на международни и местни изложби във Венеция, Париж, Сан Франциско, Торино, Лондон, Гент и др.

Любопитен факт е, че освен майстор на четката Иван Мърквичка е и майстор на перото. През 1930 година в Придворната печатница в София отпечатва на чешки език сонетите си в стихосбирката „Прашинки от неведомото“. В нея рисува с думи живота, щастието, жените и България. Автор е и на книгата „България в образи“, издадена през 1929-а от Българската академия на науките, на която той е дописен член от 1918 година.

След 1921 година Иван Мърквичка се установява в Прага, но всяка година прекарва по няколко месеца във втората си родина, където рисува композиции, вдъхновени от българския живот. На откриването на изложба в НХГ, посветена на 150-годишнината от рождението му, изкуствоведката Бисера Йосифова казва, че последната му воля била на погребението му да звучи българска народна музика за свирка или кавал и това негово желание изпълнил български студент в Прага. Запис на тази мелодия съхранява и Златният фонд на Българското национално радио – народна мелодия на дудук в изпълнение на Кирил Шуманов:

По публикацията работиха Марина Бекриева и Меглена Димитрова

Ръченица, 1894 г.

« ‹ 1 на 15 › »