Александър Божинов (24 февруари 1878 – 30 септември1968) е роден в Свищов. В тамошната гимназия негов учител е Николай Павлович. Приет е в първия випуск на рисувалното училище в София, където преподаватели са му Ян Мърквичка и Антон Митов. Интересно е, че именно Мърквичка е причина Божинов да бъде изключен на втората година заради шаржовете му на преподаватели и политически лица. Две години живее и работи в Мюнхен. След завръщането си заедно с Елин Пелин и Александър Балабанов основава и редактира първото и много популярно в България хумористично списание „Българан“, просъществувало пет години между1904-та и 1909-а.
Божинов е също даровит поет, фейлетонист, писател и художествен критик. Работи и в областта на илюстрацията – известни са илюстрациите му към „Под игото“ на Иван Вазов. Оставил е също живописни пейзажи, натюрморти, интериори, монументални стенни композиции. Не са му чужди и приложните изкуства. Майстор е на портретната карикатура и е смятан за основоположник на жанра у нас. Особено популярни са обобщаващите образи на софийските шопи – Пижо и Пендо.
Малко известна част от творческото му битие е работата му като художник в Народния театър. Божинов влиза в театралното ателие, но тази работа не му е по мерак, макар че той е причината декорите и костюмите, които до този момент са изработвани извън страната, да се правят вече у нас. Но пред сина си Любен признава, че е станал художник в Народния театър по принуждение, когато се оженил и трябвало да има някакви редовни и сигурни приходи.
„Портретът може да бъде талантливо натурно копие, карикатурата – само творчество. Инак тя е бездарност… Културността създава съвършената карикатура. Тя е израз на светоглед, на вътрешна свобода, на една етика…
Едва ли имаме творческа личност, тъй неразривно свързана с нашия всекидневен живот, тъй бързо, остро и талантливо реагираща на всяко обществено събитие, на всяка духовна проява, като Божинов. Пътят на Божинов е някаква дебнеща будност и нетърпеливо надничане във всяка жизнена проява… Божинов е неуморим, надарен човек, който раздвижва, търси, за когото всеки ден е негов.
Но живописецът не отстъпва на графѝка: едно вярно чувство към това е подсказало неговите експресивни пейзажи, изискано колоритни портрети и стилизации…
Той не спира на карикатурата, минава през пейзажа, кабаретната гротеска, иска да възкреси стария български керамичен орнамент…
Само това стига – да го наречем Големия между нас.“
Сирак Скитник