Емили Дикинсън – ексцентричната отшелница, танцуваща с прибоя на вълните

Тя няма биография тъй както я разбират биографите и литературните историци. Това го казва самата поетеса в един свой стих: „Животът ми бе прост, за да затрудня някого”. Поетът Конрад Ейкън си я представя, че живее в „празното”. Но се е измамил. В това „празно” тя е вместила не само себе си, а и цялата вселена.

„Животът ми два пъти свърши...“, „Ако успея да спася едно сърце ранено...“, „Да се направи прерия, е нужна пчела и детелина...“ – стихове, превод и изпълнение Леда Милева, запис 2004 година, Златен фонд на БНР:

Емили Дикинсън е родена на 10 декември 1830 година в Амхърст, Масачузетс, САЩ, в семейството на Емили Норкрос и Едуард Дикинсън. Баща ѝ е известен адвокат, а впоследствие и конгресмен. Емили израства заедно с по-големия си брат Остин и по-малката си сестра Лавиния.

В семейство Дикинсън твърдо вярват, че жените трябва да получават образование, наравно с мъжете. Ето защо родителите ѝ полагат усилия Емили да посещава най-добрите училища, сред които са колежът „Амхърст” и девическата академия „Монт Хольоки”. Като по-млада Дикинсън е правила впечатление на срамежлива, скромна, добре обличаща се девойка, често носеща със себе си цветя.

Тя расте и развива жаждата си за четене и знание. Вълнуват я Уилям Шекспир, Шарлот Бронте, Чарлз Дикенс, английските поети. Дори тайно започва да пише стихове. Нейната поезия често изследва теми като природата, смъртта и човешките емоции. По неизвестни причини Емили напуска „Хольоки” само година след като е приета там и скоро ограничава контактите си само до членовете на семейството.

По това време Амхърст е малко градче, чийто живот определя колежът, религията и новопостроената железница. През втората половина на XVIII век този район се отличава с рекордния за страната брой свещеници на глава от населението. Емили Дикинсън, макар понякога да изпитва съмнения, е силно вярваща.

През 50-те години на века тя започва да съшива отделните листа с творбите си в малки брошури. През 1882 година написва 366 стихотворения, или средно – по едно на ден. През същата година Дикинсън за първи път се свързва с Томас Уентуърт Хигинсън, след като е прочела негова статия, окуражаваща младите писатели да се отдават на призванието си. Кореспонденцията между тях продължава до смъртта на Емили Дикинсън, а приживе тя определя Хигинсън като свой наставник.

Дикинсън води кореспонденция с много известни журналисти, редактори и писатели, но се среща лично само с неколцина от тях. През годините неведнъж отказва да приеме гости и да общува с тях, без да отваря външната врата, или провиквайки се от стаята си на втория етаж. Последните ѝ известни пътувания са през 1864 – 1865 година, когато посещава лекар в Бостън заради проблеми със зрението.

След края на 60-те години, повече не напуска пределите на семейната собственост и се потапя напълно в личния си свят на поезия, писма и грижи за градината. Един от най-разпространените слухове е, че страда от агорофобия – своеобразно психическо разстройство, свързано с постоянен страх и притеснения от големи открити пространства.

Има и твърдение, че била в любовна връзка с Отис Филипс Лорд, съдия от върховния съд на щата Масачузетс. Когато съдията умира, мисълта за смъртта обсебва съзнанието на поетесата завинаги. Разкъсвана между несигурността и безсмъртието, тя гледа с пълна симпатия към сладостите на реалния живот, но и той е миниран от бягството на времето.

В странните ѝ текстове, диктувани под хипноза, разговарят двама герои: Тя и Той (Господ или въображаем любовник – въпрос на тълкуване). Тя не се омъжва, не ражда деца. Макар Емили Дикинсън да си спечелва славата на ексцентрична отшелница и жителите на града да я наричат „жената в бяло” (носела предимно бели рокли), тя остава по-скоро загадъчна, отколкото плашеща.

Местните деца изпитват голяма радост, когато в  кошница, завързана с въже Дикинсън им спуска от стаята си различни лакомства и сандвичи. В повечето случаи обаче те успяват да зърнат само ръцете ѝ, защото тя много старателно крие лицето си.

По-меки утрините са сега,

а орехите потъмняха,

напусна розата града

и горските къпини наедряха.

Наметна кленът весел шал,

в червена рокля кипри се поляната –

за да не съм по модата от вчера,

и аз си боднах брошка на ревера

(превод Леда Милева)

Догматични критици я упрекват, че употребява „грешни рими”. Но тя им отговаря предварително в своите писма до близките си и критика Томас Хигинсън, че знае много добре какво прави, че не желае да подчинява поезията на вкостенелите и овехтели правила на поетиката, че вярва единствено в безсмъртието на словото.

„Непривичната поезия на Емили Дикинсън, изисква внимателно, търпеливо общуване. Нетрадиционна е не само образната система, метафоричността, но и особената пунктоация. Нейните „крехки небеса” са пиетет към красотата, багри, светлина, подкупваща простота”, пише в публикация Юлиан Топчиев.

Дикинсън е известна като последния велик романтик на американската литература. Загадъчната дама е сътворила около 1800 стихотворения, от тях приживе публикува само 8, включени в една анонимна антология.

„Ако славата ми принадлежи, няма да ѝ убягна” – заявява Емили Дикинсън с епично спокоен тон. Поетесата оставя и значително епистоларно наследство. Но това не са писмата, които можем да си представим, а творби, изпълнени с изящни мисли и поетични образи, творби с непреходна художествена стойност.

Истинското ѝ откриване става едва през XX век. Пълното ѝ издание е осъществено чак в 1955 година. Необикновената лирика обаче все още поставя главоблъсканици пред преводачи и тълкуватели. Това не пречи на възприемането ѝ като литературно бижу.

Поетът и преводач Георги Мицков твърди, че пръв открил името на Емили Дикинсън за България, запис 1996 година, Златен фонд на БНР:

„Поезията на Емили Дикинсън е свят на единствата, свят на тъждествата. И то парадоксалните тъждества. Тъждествени са светът на природата и светът на творбата. Драмата на битието и драмата на духа. Съзнание и съдба. Живот и поезия. Противоположностите са само погледнато от различни перспективи единосъщие.

Емили Дикинсън осъществява и най-трудното единство – на творческа и биографична личност, на живот и творчество. Нейният живот е пълно реализирана парадигма на творчеството ѝ. Това ѝ дава сигурността да измерва живота не с перспективата на смъртта, а с перспективата на безсмъртието”, казва поетесата Мария Кръстева.

Емили Дикинсън умира на 15 май 1886 година от така наречената Брайтска болест, термин употребяван при симптоми на нефрит. По изрично нейно желание сестра ѝ Лавиния унищожава по-голямата част от писмата. За щастие много от стихотворенията ѝ се запазват и впоследствие са издадени, за да осигурят на „ексцентричната отшелничка” от Амхърст вечна, макар и посмъртна слава.

Писмо написах до света,

но той не ми е писал –

това природата разказа

с величествена нежност.

Предават нейното послание ръце,

които аз не виждам,

а вие, от любов към нея,

за мене – ласкаво – съдете