Рилке – поезия с предчувствие за края

Антихуманизмът на действителността

„Когато си мисля за бащината ми къща, където вече никой не живее, все ми се струва, че по-рано е било другояче. По-рано всеки знаеше (или може би предполагаше), че носи смъртта във себе си – така, както плодът костилката. Децата носеха малка, възрастните голяма. Жените я носеха в скута, мъжете – в гърдите си. Те я носеха и това ги изпълваше със своеобразно достойнство и мълчалива гордост.“

Първата социална действителност, която Рилке опознава, е действителността на разкъсваната от подмолни течения Австро-Унгария. Роден през 1875 година, той принадлежи към немското малцинство на Прага. Градът, който отразява всички политически, социални и културни противоречия на Дунавската монархия в този исторически период. Родният дом на Райнер (Рене Карл Вилхелм Йохан Йозеф) Мария Рилке също е разтърсван от колебания и спорове. Поради лошо стечение на обстоятелствата баща му прекъсва военната си кариера и става дребен чиновник.

Разпадът на семейството е предопределен от накърнената гордост и самолюбие на майка му, която произлиза от известен род. Едва на осем години Рилке преживява болезнено раздялата, но тя оставя видими следи в характера и творчеството му. Майчините амбиции го подлагат и на друго изпитание – изпратен е последователно в две военни училища, условията в които изобщо не отговарят на темперамента му.

Пак у дома съм между ден и сън...

Пак у дома съм между ден и сън:

там, дето спят децата след игрите,

там, дето вечер старците изпити

се греят край разжарения пън.

Пак у дома съм между ден и сън:

там, дето рой девойки уморени

на кладенеца леко са опрени,

смутени от заглъхващия звън.

Обичам аз една липа навън.

Летата, в пръстените занемели,

пак в клонки хиляди са разцъфтели

и пак са будни между ден и сън.

1897

„Без да е единствен, Рилке е сред редките за литературната история примери, когато ранните изяви на поета носят в зачатък обаянието, светоусещането, цялата същност на неговата зрелост. Младият Рилке има усет за родството на философия и поезия, за изискаността на художествената форма, за въздействието на изкуството – „По-силна от живота песента е и с плач я ражда твоят луд копнеж", пише в предговора към единствения роман на Рилке преводачката Недялка Попова.

След военното училище Рилке учи за кратко в Търговската академия в Линц. След това, като частен ученик, взема с отличие матура в Немската гимназия в Прага. Тогава излиза и първата му стихосбирка „Живот и песен". Следват „Жертва на ларите", „Увенчан от мечта", „Пред Рождество". Още в тях присъстват двата неотделими от поезията му мотиви  – самотата, с всичките ѝ отсенки, и смъртта.

В едно от тези стихотворения, прочетено от актьора Петър Петров в предаването „Литературно-музикална неделя“, Рилке възпява Орфей. Записът е запазен в Архивния фонд на БНР:

„Тази отлична болница е много стара – още по времето на крал Хлодвиг в някои от нейните легла са умирали хора – пише Рилке в своя биографичен роман „Записките на Малте Лауридс Бриге“ – Сега се умира в 559 легла. Естествено в промишлен мащаб. При такава огромна продукция единичната смърт не е така добре изпълнена, но това не е и толкова важно. Важна е масовостта. Кой ли днес все още би оценил една добре изработена смърт? Никой. Дори богатите, които могат да си позволят смърт с всички подробности, започват да стават небрежни и безразлични; все по-рядко е желанието да имаш собствена смърт. Още малко и тя ще се среща толкова рядко, колкото и собственият живот. Господи, всичко е приготвено предварително. Идваш, намираш готов живот и трябва да го облечеш Тръгваш или пък си принуден да тръгнеш: е, може и без да се напрягаш: Volià votre mort, monsieur! (фр. Ето вашата смърт, господине!). Умираш както дойде; умираш от смъртта, свойствена за болестта, която имаш (защото, откакто познаваме болестите, ние знаем, че различните летални изходи са свойствени за болестите, а не за хората; а от болния, тъй да се каже, не зависи нищо).“

В Архивния фонд на БНР се съхранява запис на стихотворението „Рилке“ от американския поет Марк Странд в изпълнение на актьора Веселин Ранков:

Още в юношеството си Рилке изпитва онова сгряващо чувство, че със стиха си се самозакриля от своята ранимост. За него „художественото произведение възниква от застрашеността на битието“. Тази мисъл еволюира в убеждението, че поезията трябва да бъде хуманистична твърдина срещу връхлитащия антихуманизъм на действителността.

„Така и не мога да свикна да спя на отворен прозорец. Трамваи фучат с дрънчене през стаичката ми. Автомобили минават през мен. Някаква врата се захлопва. Някъде със звън се разбива стъкло – чувам как големите парчета се смеят, а малките хихикат. Сетне изведнъж – приглушен пленен шум от другата страна, от вътрешността на къщата. Някой се качва по стълбището. Идва, непрестанно идва. Дошъл е, отдавна е дошъл и отминава. Някакво момиче пищи: Ah, tais-toi, je ne veux plus („Ах, замълчи, не искам повече.“). Трамваят се втурва възбудено насам, надолу, навсякъде. Някой вика. Хора тичат, изпреварват се един друг. Едно куче лае. Какво облекчение: куче. На зазоряване дори кукурига петел и това за мен е безгранична благодат. Тогава изведнъж заспивам.“

В стихотворението „Как ни обзема на волните птици викът“ Рилке запечатва част от тези съновидения:

Стихове, събирани цял живот

Самият Рилке смята, че човек „трябва да събира смисъл и сладост цял живот и едва в самия край навярно би успял да напише десет реда, които да бъдат добри“.

„Защото стиховете не са, както смятат хората, чувства (тях всеки ги има достатъчно рано) – те са опит. Заради един-едничък стих трябва да видиш много градове, хора и неща, трябва да познаваш животните, да чувстваш как летят птиците и да различаваш взора, с който сутрин се разтварят лицата на малките цветя. Трябва да умееш да си спомняш за пътища през непознати местности, за неочаквани срещи и раздели, които дълго си виждал да идат насреща ти – за дните на детството, които все още не познаваш, за родителите, които е трябвало да наскърбиш, когато са ти доставяли радост, а ти не си я разбрал (била е радост за някого другиго...) Ала всички мои стихове се родиха другояче, тъй че не са никакви стихове...“

Самотата на Рилке е неговото литературно творчество, издигнато над привидно добродетелните правила на бюргерското всекидневие. Неговото усамотение е своеобразно отрицание на реалността. Неговото епистоларно наследство са близо 10 хиляди писма – кореспонденция, която го спасява от настъпилата творческа криза. Писма, които за Рилке са не само анализи на собственото му състояние, но и лични послания към неговите близки и към приятелите му. В огромната си част те предоставят нова перспектива на изследователите му, като изясняват или допълват тези, мотиви и символи, вложени в художествените му творби. Много от пасажите след това се появяват в произведенията му като поетични двойници.

Драматургът Рилке изразява своя силен интерес към социално-нравствената проблематика, която е преплетена с факти от действителността в художествената тъкан на пиесите му. Той посвещава ранната си драма „Сега и в часа на нашето умиране“ на безимотните и онеправданите, които среща по време на своите пътувания във Франция, Швейцария, Германия, Дания, Италия, Белгия и скандинавските страни. Неговото модерно номадство разкрива неспокойната му натура, в търсене на историческите начала, на трайното във времето. В своите странствания той се запознава с Огюст Роден, става негов секретар и така влиза в кръга на френските интелектуалци. Общува с Пол Валери, Ромен Ролан, Пол Сезан. 

За две години той се установява във Ворпсведе, където художници живеят в своя колония – един антибуржоазен свят, изграден от антиутопични опити. В тази общност Рилке се опитва да възприеме по-цялостно съвременния творец. По време на престоя си той издава втората част на „Часослов“, пише лирични есета, завършва монографията „Ворпсведе“ събрала творчеството на няколко художника. В нея той разсъждава:

„Ако някога в живопистта е преобладавал човекът като истинска тема на изкуството и мяра за всичко, то сега той отстъпва пред великите обикновени предмети. Те го превъзхождат по дълголетие и мащаби. Във вещите е стаена индивидуалност, те са материализирана съкровеност. Ето защо, изтласкан от центъра на изкуството, човекът привидно се смалява, а в действителност бива възвисен.“ 

В този период от живота си, Рилке за кратко се жени за скулпторката Клара Вестхоф.Раждат се и неговите „динггедихте“ – стиховете, в които вещта е силует на идеи, на трепетна човечност. В двете стихосбирки „Книга на образите“ и „Нови стихотворения“ природата разкрива своята многоликост и загадъчност, и най-вече създадените от твореца скулптурни произведения и архитектурни паметници. 

Извайването на поетическата форма при Рилке австрийският белетрист Роберт Музил определя като изневяра на класическата традиция:

„У Рилке не камъните или дърветата се превръщат в човешки същества, което става, откак съществува поезията, а хората се превръщат във вещи или безименни същества... Изпълнен с удивление пред поета Рилке, аз все пак се съмнявам, че посредством това овеществяване на хората през света минава нов лъх на хуманност; по-скоро вярвам, че и в нежната светеща атмосфера на този значителен поет се отразява един свят, който свежда човека до вещ.“

В писмо до Лу Андреас-Саломе Рилке пише за „Записките на Малте Лауридс Бриге“: „Можеш ли да разбереш, че след тази книга аз съм наистина като оцелял, в душата си безпомощен, незает с нищо. Колкото се приближавам към края ѝ, толкова по-силно чувствам, че тя ще бъде един неописуем отрез, един висок вододел, както постоянно си казвам: но пролича, че всичките води са потекли на старата страна, а аз слизам надолу в засуха, която не се променя.“ 

„А после дойде една от онези болести, които сякаш имаха за цел да ми докажат, че това не е било първото ми странно преживяване. треската бушуваше в мен и изваждаше на повърхността знания, образи и факти, чието съществуване не бях подозирал; лежах, затрупан сам от себе си, и очаквах мига, в който щях да получа заповед да напластя всичко това отново в душата си, внимателно и в пълен ред.“

Рилке умира от левкемия в края на 1926 година в Швейцария. В своето декемврийско стихотворение „Последна цел, която аз признавам...“ описва с последни щрихи угасването на живота:

Последна цел, която аз признавам,

ела, ужасна, в тъканта от плът!

Както пламтях в духа, в теб запламтявам.

Дървото се забави тоя път

да лумне в пламък, който ти запали,

но приближавам и изгарям в теб.

Ти цялата ми кротост не пожали

и всичко в мен превърна в ад свиреп.

Без бъдеще, разбит, но чист и тих

в страданието стъпих като в клада;

не диря аз от идното награда,

в сърцето си натрупаното скрих.

Аз ли горя безмълвно в тоя свят?

Угасват спомените като сън.

Ах ти, живот, живот: аз съм отвън.

Цял в огън съм. За всички непознат.  

(Отказване. То не е болестта

през детството. Забавяне. Предлог

да порастем. А всичко ти шептеше.

Не смесвай онова, което беше

омайващо, с това.)

декември 1926