Георги Мицков: Какъвто съм, такъв ще си остана

Какъвто съм, такъв ще си остана 

Дори на косъм да виси живота ми,

ще се въртя подобно упорита пеперуда

и нека да умра от топлината ѝ.

Зеленото тъй властно ме привлича

и тъй настойчиво ме мами като птица

да си кълва от забранени плодове.

Не съм бил вълк, цвета си да променям.

Очите ми не гледат към земята,

а точно в туй, което търсят

и хипнотично неизбежно ми доставят

което искам и обичам аз.

Какъвто съм, такъв ще си остана.

---------

...Аз знам защо съм се пожертвал,

с лъжи не се подкупва вечността!

„По времето, когато започва тази история, печатарските преси на Стенхоуп и валяците, разпределящи мастилото, не бяха въведени още в малките провинциални печатници. Въпреки връзката си с парижката типография, тъй като и Ангулем се е специализирал в печатарството, той все още използуваше дървените преси. На тях именно нашият език дължи излезлия вече от употреба израз „да накараш пресата да застене“. Изостаналото печатарство използуваше напоени с мастило кожени тампони, които печатарят прокарваше по буквите. Подвижната плоскост, върху която се поставя „формата“ с набраните букви и притиснатият върху тях лист, тогава все още беше каменна и оправдаваше името си „мрамор“. Днешните ненаситни механични преси обрекоха на такова забвение дървения механизъм, на който, въпреки несъвършенствата му, дължим красивите издания на Елзевир, Плантен, Алдо и Дидо, че се налага да припомним тези стари печатарски съоръжения, към които Жером-Никола̀ Сешар изпитваше едва ли не суеверна преданост. Пък и освен това те играят доста важна роля в тази вълнуваща делнична повест.“

Този абзац от „Изгубени илюзии“ на Оноре дьо Балзак, в превод на Георги (Жорж) Мицков, стихотворението „Какъвто съм, такъв ще си остана“ само фокусират вниманието ни върху душевния простор и всеобхватната тревожност на този поет и преводач от най-висока величина. Представил за първи път на български език европейски и световни писатели и поети. Произхожда от род на преселници от Крушево, Македония. Баща му – Христо Мицков, който е убеден македонист, емигрира в Гърция в навечерието на нахлуването на болшевишката армия в България.

„Макар да бях записан студент по Романска филология, участвах в първата фаза на войната, обявена от България на Германия, а след това продължих следването си. Завърших в 1948 година и станах учител по френски език в гимназията на Гара Роман. На 18 януари 1949 година майка ми почина от сърдечен удар след преживените страдания. Завръщайки се в Роман, ме арестуваха и вечерта бях отведен във Врачанския затвор, който беше претъпкан с арестувани като мен. На третия ден ни конвоираха и с влака ни отведоха в лагера Богданов дол“, описва тези тежки години от живота си Георги Мицков в интервю пред литературния критик Атанас Свиленов.

Преследванията срещу него и семейството му продължават и през 1951 година, когато Мицков е привлечен като обвиняем. По време на процеса той е обявен за френски шпионин и битово разложен (заради хомосексуалността си), а по-малкият му брат Митко е убит в Пазарджишкия затвор. През 1953 година е освободен от затвора, но не получава софийско жителство. За да бъде по-близо до „апостолите на българската духовност“, Георги Мицков започва да работи на строежа на хижата “Белите брези”, а след това и по трасирането на алеите в парк „Витоша“. Там, в горския дом „Брезовица“, поетът живее от 1955 до 1971 година.

Горските университети

Тези години се превръщат в неговите „несвършващи университети“. Георги Мицков получава подкрепа за таланта си не само от големи български писатели, с които общува при честите си пътувания до София, но и от известни чуждестранни поети и творци, които му изпращат оригиналите на книгите, от които превежда. За срещата си с поезията на Емили Дикинсън, „която спори с Бога“, Георги Мицков говори в интервю за Българското национално радио (БНР) от 1996 година.

Щурчето на Басьо 

Защо не съм щурчето на Басьо!

Да пея вечната си песен

под изоставения шлем

на мъртвия войник,

да продължа живота му

и в моя носталгичен плач

да бъдем заедно

във циклите на вечерния здрач...

Но аз не съм щурчето на Басьо

и все така се люшкам

помежду две мистични тайни:

живота и смъртта,

взаимно свързани и неразделни,

които всъщност са и вечността...

„Първо – аз се считам поет. Не правя разлика между поета и преводача – и двамата предават. Поетът предава своите преживявания, това, което става в неговата душа, преводачът предава преживяванията на автора. И трябва да има някакво съвпадение между превеждания автор и този, който превежда. Трябва да има нещо, някакво сходство в тяхното виждане на света и в душата им.“ С тези думи поетът разяснява своята духовно-естетическа връзка с творчеството на превежданите от него световни поети. За преводите и творчеството на Фернандо Песоа той разказва в запис за БНР от 1996 година.

Георги Мицков превежда и публикува в два тома Фернандо Песоа, а в отделни книги Педру Тамен и Нуно Жудис. Издава самостоятелна антология на португалската поезия, в която са включени 16 съвременни португалски поети. 

Бдение

Седях в нозете ти... до тебе Мъртвия!

Направих ти ковчег от моя поглед...

Не пожелах да те целуна,

защото щеше да е равносилно

че се прощавам с теб завинаги

и продължавах да седя отпуснат до нозете ти

готов и мене да ме погребат със теб,

тъй както мъртвите са ги погребвали

Друго негово знаково стихотворение „Самота“, изпълнено през 1999 година от актьора Ириней Константинов, описва отчуждението му, дистанцията между него и хората в тишината на заобикалящата го красота в горски дом „Брезовица“, която сякаш изразява неговото сливане с природата, но и сякаш пълното му отсъствие от човешкия свят.

Европейските и световни поети

„Крехък и разтерзан от социалните мистерии, Мицков откри покой в планинската си хижа, където превеждаше най-значимите имена от класическата и съвременната поезия. И тук приносите му за познанството на българската култура с Константинос Кавафис, Емили Дикинсън, Рьоне Шар, Жуф, Марио Луци, Райнер Мария Рилке, Фридрих Хьолдерлинк, Сафо, Анна Ахматова са неопровержими!“, определя значимостта на неговия преводачески труд поетът Марин Бодаков.

Георги Мицков започва преводаческата си дейност със стиховете на най-големите поети на ХХ век – Сен-Джон Перс, Салваторе Куазимодо, Джузепе Унгареци, Еудженио Монтале, Умберто Саба, Дино Кампана, Емили Дикинсън, Габриела Мистрал, Артур Лундквист, Ален Боске, Тудор Аргези, Пиер Беранже и редица други. Представя за първи път на български и други повече или по-малко известни световни поети.

В Златния фонд на Българското национално радио са съхранени аудиозаписи на преводи от Георги Мицков на европейска и руска поезия. Стихотворението „Борове“ на Борис Пастернак изпълнява актьорът Борис Арабов в рубриката „Стихове в полунощ“ през 1978 година.

Неговите преводи са част от редица антологии: „Осем италиански поети“, „Антология на новогръцката поезия“, „Антология на съвременната френска поезия“, „Антология на съвременната шведска поезия“, „Антология на немската поезия“, „Антология на унгарската поезия“, „Съветски поети“, „Световни класици“. Участва и в колективите, които превеждат и създават „Антология на съвременната английска поезия“, „Сто шедьовъра на световната любовна лирика“ и „Антология на световната любовна лирика“.

Трагизмът на българската поезия

„Четейки рецензиите в литературния ни печат, особено тези, които се отнасят до поезията, ме карат да настръхвам от ярост от високопарните и небългарски изрази при анализирането на самите текстове. Обикновеният читател трябва да вземе речника на чуждите думи в българския език и да си ги превежда. Освен това те са написани направо в духа на тоталитарното време и човек ще си помисли, че имаме едва ли не гениални поети, но които, за съжаление, не познават българската класическа поетика, и тия пишещи и много често печатащи млади поети съм сигурен че не могат да напишат едно стихотворение с класически стих. Поезията не е проза. Поетична проза може да пише много ерудираният автор и въпреки че пише в проза, наредена като стих, да те плени и да останеш изненадан от изразената поезия“, пише Георги Мицков в рецензията си „Поезия на всекидневния трагизъм“, за стихосбирката „Погача“ на своя приятел – поета Румен Стоянов.

Желанието на Георги Мицков – да получи скромно ателие в столицата, за да е близо до редакциите и издателствата, с които работи, до своите приятели и колегите си, не се осъществява. В следващите години той продължава да живее в изолация в Сливница, като пътува с влака до София, за да упражнява професията си.

„Мицков, уви, беше човек повече от разхвърлян, всеки, стъпвал в сливнишкото му обиталище, би го потвърдил. Заради тая черта на мосю Жорж Мицко, както му виках, изгубиха се кой знае колко негови работи, да не говорим за писма от известни чужди интелектуалци, което е загуба не само за личното му книжовно дело“, пише за Георги Мицков поетът Румен Стоянов.

В последните си години живее при сестра си в Горна Оряховица, която нарича „последното ми изгнание“. Там превежда Лорка и Чезаре Павезе, Джузепе Конте, подрежда архивите си и прави подбор на непубликувани свои стихове, които излизат посмъртно в антологията „Отчаян пешеходецо“.

„Поезията му свети от вътрешно озарение и философски прозрения, изискана, трептяща от емоции и любов, вглъбена без да бъде мрачна - като самото ѝ естество. Заглавието на посмъртната книга на Жорж Мицков като посмъртна маска отразява само част от същността на поета, защото той до края успяваше да надмогне отчаянието с упованието си в силата на изкуството. Още с "Господи, къде да ида да умра" Георги Мицков като че ли беше разрешил всичките въпроси с този свят, беше се простил, беше се оттеглил в дълбините на духа, не само беше стигнал края, но вече беше надникнал отвъд“, пише журналистът Силвия Чолева в посмъртна публикация за поета, в октомврийския брой на вестник „Култура“ през 2002 година.

„Живея, където не искам да живея, и ще умра, където не искам да умра“, като ужасяващо пророчество звучат думите на поета в стихотворението му "Господи, къде да ида да умра“, записано за БНР през 1999 година с гласа на Ириней Константинов.