За него литературният критик и историк Минко Николов казва: „Страшимиров написа много романи, повечето от които хаотични, объркани, естетически недисциплинирани. Но най-хубавия свой роман той не написа. Това е животът му, който представлява изобилие от акции, низ от рискове и лутаници, един постоянен спор с времето и съвременниците.“

Антон Страшимиров е една от най-интересните, колоритни и нестандартни фигури в историята на българската литература и култура, личност, изтъкана от противоречия и крайности. Известен с критическото си перо белетрист, драматург, публицист, общественик, с многолик образ – новатор, бунтар, антимонархист, модернист, народопсихолог и антифашист, Страшимиров се изгражда като личност на границата на две столетия. Близо половин век той е в непосредствен досег с живота на народа през едни от най-драматичните години от историческото развитие на страната ни след Освобождението.
Антон Страшимиров е роден на 15 юни 1872 година във Варна, но родословните му корени водят към Серско. Затова Македония си остава трайната любов на неговия живот. Учи в Разград, след това в Земеделското училище в Садово, което напуска преждевременно. В периода 1889 – 1894 година учителства в различни села във Варненско и Бургаско. Страшимиров работи активно за издигане на ролята на народния учител, а също и за сдружаване на учителите в самостоятелен съюз. Увлича се от народническия социализъм. Литературния си дебют прави на 17 години със стихове в шуменското списание „Искра“. През 1896-а Антон Страшимиров е в Берн, Швейцария, където следва география и слуша лекции по психология и литература. Там е силно повлиян от творчеството на Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг и Морис Метерлинк. След завръщането си в България той отново преподава – първо във Видинската гимназия (1898 – 1899), а после в Педагогическото училище в Казанлък. Във Видин Страшимиров е един от редакторите на литературното списание „Праг“, на чиито страници демонстрира своето „ново направление“.

Много важен етап в идейната еволюция на писателя е списание „Наш живот“, което издава през 1901 година, а по-късно преименува в „Наблюдател“. През 1902 година Антон Страшимиров е избран за народен представител на младодемократическото крило в Демократическата партия, което по-късно се превръща в Радикалдемократическа партия. Още два пъти е депутат (1911-та, 1929-а). Пак като сподвижник на радикалдемократите Страшимиров става и един от основателите и редактор на списание „Демократически преглед“ (1902). Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански, а с перото си неизменно служи на каузата за освобождение на Македония. Редактира вeстник „Реформи“, орган на Върховния македоно-одрински комитет и издава списание „Културно единство“ в Солун. Антон Страшимиров участва като доброволец в Балканската война и е награден с войнишки кръст за храброст, а през Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент – сътрудничи на вестник „Военни известия“ и списание „Отечество“. През 1921 година е редактор на списание „Наши дни“, посветено на културния живот в България след войните; създава и редактира (1922 – 1923) „Българска общодостъпна библиотека“. Писателят умира на 7 декември 1937 година във Виена.

За метаморфозите на личността, гражданската позиция и творчеството на Антон Страшимиров разказва проф. Милена Кирова, преподавател по българска литература в СУ „Климент Охридски“, запис 2012 година, Златен фонд на БНР:

Потушаването на Септемврийското въстание от 1923-та и априлските събития от 1925-а дълбоко разтърсват Страшимиров. С всичките си сили и авторитет писателят защитава и подпомага пострадалите от правителствения терор. Активната му антифашистка дейност намира най-силен израз в излизащия под негова редакция вестник „Ведрина“ (1926 – 1927), в който публикува списък на погубените и безследно изчезнали видни творци и общественици, между които са брат му Тодор и близките му приятели – интелектуалците Гео Милев и Христо Ясенов. През 1926 г. излиза романът „Хоро“ на Антон Страшимиров, който се смята за връх в творчеството му. В творбата си, изградена в духа на експресионистичната поетика, писателят изправя пред съда на историята и на човешката съвест престъпленията на фашистката власт.

Актрисата Надежда Костова чете фрагмент от „Хоро“, запис 1967 година:

Под перото на Страшимиров излизат още няколко романа, сред които са „Смутно време“ (1899), „Есенни дни“ (1902), „Среща“ (1904), „Без път“ (1919), „Бена“ (1921), „Роби“ (1930, недовършен, посветен на борбите за освобождението на Македония), както и повести („Змей“, 1899; „Щастието на един век“, 1900; „Кръстопът“, 1903; „Преход“, 1926 и др.), пътеписи, етюди, множество разкази. В тях пресъздава духа на селския бит, стреми се да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза на интелигенцията. Той е автор и на народоведски проучвания („Нашият народ“, 1923), очерци, брошури по македонския въпрос, литературни студии и статии. Негови произведения са преведени на полски, руски, сръбски, унгарски, чешки и други езици. Писателят е известен и с многобройните псевдоними, с които подписва торбите си.

Едно от най-известните драматургични произведения на Антон Сташимиров („Сватба в Болярово“, „Прилепски светци“, „Вампир“, „Над безкръстни гробове“, „Ревека“, „Свети Иван Рилски“, „Към слънцето“ и др.) безспорно е комедията „Свекърва“ (1906), заела своето заслужено място сред образците на българската драматургия. За първи път в България пиесата е представена на 21 февруари 1907 година във Варна, а първата постановка на комедията, писана за откриването на Народния театър в София, е играна на сцената му два месеца по-късно. Режисьор е Гено Киров, а в ролята на Костанда е Адриана Будевска. „Свекърва“ остава в афиша на театъра два сезона, а през 1920 година постановката е възобновена, с нова изпълнителка на главната роля – Мария Хлебарова. Други постановки на Страшимировата комедия в Народния театър са осъществени през 1931-ва – на Хрисан Цанков със Златина Недева като Костанда, през 1946-а – на Александър Иконографов с Марта Попова в главната роля, през 1968-ма – на Кръстьо Мирски с участието на Ружа Делчева и през 1987-ма – на режисьора Никола Петков с Виолета Бахчеванова и Славка Славова, които се дублират в ролята на Костанда.

Ружа Делчева в откъс от постановката „Свекърва“ по Антон Страшимиров, запис 1969 година:

Редакция: Десислава Димитрова