Истината за т.нар. Народен съд никога не е била еднозначна. През годините на прехода тази тема често се използва с идеологически привкус и пропаганда, независимо от чия гледна точка. Каква е истината за българския трибунал от 1944-1945 г., доколко издадените по него присъди са законни и каква е цената – морална и материална, на случилото се преди близо 80 години? На тези въпроси няма да се чуят еднакви отговори, винаги ще има противоположни оценки от различни позиции.
С право наричат Народния съд неизживяната трагедия на българския народ. Т. нар. Народен съд е извънреден съдебен орган, създаден след окупацията на Царство България от Червената армия на СССР и преврата на 9 септември 1944 г. от властта на Отечествения фронт в нарушение на действащата по това време Търновска конституция. Действа в периода декември 1944 г. – април 1945 г., като в резултат на дейността му е обезглавен държавният, политически, военен и интелектуален елит на страната.
На 17 септември 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев обявява програмата на правителството на Отечествения фронт, която включва и „Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и над мирното население в България”. На 30 септември 1944 г. Министерски съвет гласува единодушно Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Още в този ден председателят на Народния комитет на Отечествения фронт (ОФ) Цола Драгойчева е инструктирана да поеме цялата подготвителна работа по организацията на Народния съд. Така трябва да се създаде представата, че той е дело на всички партии, влизащи в ОФ, и се подкрепя от широки обществени среди. Наредбата-закон е приета с подкрепата на земеделци, социалдемократи, звенари и дори политически необвързани интелектуалци, като част от Отечествения фронт. Впоследствие голяма част от тях попадат под ударите му. В началото на октомври 1944 г. ОФ започва да изпраща следователи по места за провеждане на дознанията във връзка с Народния съд. Те са одобрени предварително от ЦК на Българската работническа партия (комунисти).
На 6 октомври 1944 г. Наредбата е обнародвана и влиза в сила. Тя е представена от министър-председателя Кимон Георгиев като опит да се сложи край на кървавия терор, започнал непосредствено след 9 септември 1944 г. Наредбата е приета и действа в условията на продължаваща окупация на България от част от войските на Трети украински фронт на Червената армия и срещу прилагането ѝ няма никаква съпротива. Всяко действие по организирането и реализирането на процесите е съгласувано със съветските представители в Съюзна контролна комисия. На практика с Народния съд властта на Отечествения фронт узаконява започналите веднага след преврата на 9 септември 1944 г. масови убийства без съд и присъдa. Някои изследователи посочват най-малко 18 000 жертви на комунистическия терор – убити и безследно изчезнали в първите месеци на режима. Управлението тогава всъщност използва извънредната съдебна процедура за разправа с противниците на съветизацията и комунизацията на страната.
При подготовката на процесите близо 30 000 са арестуваните, като над 10 000 от тях са подсъдими. Срещу семействата на изправените пред „народния“ съд също са предприети мерки – изселени са над 11 000 души в различни краища на страната. За протичането на съдебните процеси са създадени 13 върховни съдебни състава и 125 обикновени състава. Първи върховен състав съди бившите министри, регенти и царски съветници, а Втори върховен състав – народните представители от 25-о Народно събрание (1940-1944).
Създадени са 13 върховни съдебни състава (всеки с 13 членове) и 69 областни (петчленни). Съставите, обвиняемите и присъдите се определят на практика от централното и местните ръководства на комунистическата партия. От „народните съдии“ не се изисква дори юридическо образование или квалификация. Адвокати масово отказват от страх да поемат защитата на арестуваните. За главен народен обвинител е определен Георги Петров. Започва повсеместна „законна чистка“.
На 20 декември 1944 година в Тържествената зала на Съдебната палата Първи върховен състав на Народния съд започва своя процес – първият от 135 масови процеса в цялата страна, след като е решено, че не може да се търпи повече отлагане или изчакване. Подсъдими са регентите, царските съветници и министри за времето от януари 1941 година до 9 септември 1944 година.
„Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“, гласи директивата на Георги Димитров, спусната директно от Москва. Висшите ръководители на компартията в София, с които той води постоянна връзка по този въпрос, са Трайчо Костов и Вълко Червенков.
В Златния фонд на БНР се съхраняват документални записи, свързани с тези събития. Чуйте фрагмент от Обвинителен акт №1, в който старшият член на съда Стефан Манов чете обвиненията срещу покойния по онова време цар Борис III, регентите, царските съветници, бившите министър-председатели Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов, Константин Муравиев и членовете на техните правителства.
Несправедливите присъди на Народния съд са изброени сред престъпленията на комунистическия режим в приетия през 2000 година специален закон — Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен.