Васил Димитров — от зрънце талант издига планина

„Театърът изглежда ме е избрал без аз да знам. Като малък ме гласяха за цигулар. Бях силен ученик и ме избраха да ръководя училищния драм състав — спомня си Васил Димитров — Не свирех на нищо, само дирижирах артистично. Решиха, че имам някакви свръхмузикални способности и ми подариха от училището цигулка. Прочух се в квартала.“

Роден е на 12 август 1934 година в столицата. За ученика от Шеста мъжка гимназия всичко започва с едно случайно излизане на сцената. Публиката възторжено аплодира 9-годишното момче, което рецитира стихотворение. Следва театралният училищен кръжок и поредното му появяване пред публика, заедно със съученика му Николай Бинев. В журито на театралния преглед са актрисата Ружа Делчева, заедно с режисьора Ангел Вълчанов, разказва пред Пламена Бачийска в поредицата „Магията на театъра“ на „Нощен хоризонт“ през 2016 година актьорът Васил Димитров:

„Като млад нямах добро самочувствие за външността си и не набирах кураж да се явя на изпити в Театралната академия“, твърди актьорът. Отказва се от режисурата, защото смята, че с детската си физиономия не внушава респект на изпитната комисия, но проф. Кръстьо Мирски харесва изпълнението на притеснителния младеж на приемните изпити и го взема в класа си. Васил Димитров завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (днес НАТФИЗ) през 1958 година.

След ВИТИЗ започва работа в Бургаския театър през един от най-силните му периоди, когато там работят режисьорите Вили Цанков, Методи Андонов, Леон Даниел и Юлия Огнянова. Дебютът му в пиесата на Иван Пейчев „Всяка есенна вечер“ е забележителен. С участието си в прочутата постановка на „Сизиф и смъртта“ на Леон Даниел окончателно се утвърждава сред колеги и публика. В Архивния фонд на Българското национално радио се съхранява документален запис от една от първите пиеси, в които младият актьор Васил Димитров участва с Кина Дашева — „Светът е малък“, поставена от Вили Цанков през 1959 година.

В този период един от най-близките му сценични партньори е актрисата Ани Бакалова. Нейните думи за Васил Димитров, за когото тя казва „ние сме двама души, които говорят на общ език“, представя в ефира на БНР синът ѝ Димитър Стоянович.

За Васил Димитров следват участия в десетки постановки на Младежкия театър в София, а след театралната реформа — и в театър „Сълза и смях“. В златните години на този театър той играе в постановки на Димитрина Гюрова, Асен Шопов, Павел Павлов, Младен Киселов, Гриша Островски и Красимир Спасов. Последните му артистични ангажименти са свързани с „Театър 199“. Една от постановките, в които участва там, е „Соло дует“ на Красимир Спасов, в която за ролята си на психоаналитика е номиниран за „Аскеер“.

Безспорни са и кинематографичните му качества, доказани във филмите: „Мъже в командировка“, „Всички и никой“, „Чуй петела“, „Илюзия“, „Фильо и Макензен“. А в „Сами сред вълци“ са му поверени две роли — на евреина Майер и на цар Борис III. Преди да започнат снимките, той се запознава с редица документи, фотоси, архивни кадри, търси срещи с хора, които лично са познавали царя, за да пресъздаде образа му в детайли, които разкриват сложния вътрешен живот и отразяват сложността на политическите борби, в една от най-тежките политически кризи в българската история, по време на Втората световна война. Незабравими са и  ролите му във филмите: „Нощем с белите коне“, „Войната на таралежите“ и „Най-добрият човек, когото познавам“:

Неговата богата култура и стремежът към житейска достоверност са в щастлива хармония. Васил Димитров е творец със съвременни рефлекси на отреагиране, с вътрешно достойнство и скромна увереност, с деликатност, малко студенина понякога, която прави героя му по-хладнокръвен, но отстояващ себе си. Той е творец със собствен почерк, който знае стойността на човешките качества и избира елементи от определен характер без да злоупотребява с детайлите:

„Всеки разумен човек подлага на анализ колизиите на своята житейска драма, поглежда се сякаш отстрани, за да достигне до някаква степен на себепознание. После да се включи отново и продължи по пътя на своето себеизграждане или саморазрушение. Но именно в театъра имаме реалната възможност да видим себе си чрез героя-роля, в ситуация, която никога няма да се случи извън театъра и преживяното да се слее след това в житейската ни биография. Точно както и нашите сънища са сякаш преживени наистина“, казва проф. Васил Димитров пред Катя Петкова, в интервю за Homo Ludens, списанието на гилдията на театроведите и драматурзите.

След 2001 година, в продължение на над 20 години, Васил Димитров е преподавател и почетен професор в департамент „Театър“ на Нов български университет, където продължава да подготвя мнозина от младите български актьори.

Въпреки изминалите години Васил Димитров е в течение на всичко заслужаващо внимание в киното и театъра, литературата и музиката. Домът му с томовете българска и преводна литература прилича по-скоро на кабинет на някой учен, отколкото на артист. Той никога не е имал суетната амбиция на касовите актьори и печели бавно своите почитатели — епизод след епизод, роля след роля.

„Мен силно ме занимава къде е „границата“, какво се случва с човека-актьор, когато е на сцената или се подготвя да „заживее“ на нея. Напуска ли го неговото собствено лице, когато си слага „маската на другия“? Спасява ли се от себе си чрез „другия“? Нима е необходимо да разделиш личността си на множество „парчета“ и днес да ползваш тази част, утре — друга? Да откриеш, осъзнаеш, назовеш, закрепиш това, което е истината за теб самия (без скромност, но и без илюзия) — май това е основната ни задача, истинския ключ към актьорството. На големия майстор като че ли не му се налага да се прави на това, което не е, да симулира присъствие на липсващото.“