Когато навремето пристига в Академията за изящни изкуства във Флоренция, там го арестуват, защото официалните му дрехи били ямурлук и  навуща – досущ като местните разбойници.
Наричат го патриарх на българското изкуство, дядо Митов или човекът с магическия фенер. Антон Стефанов Митов е български художник, живописец, изкуствовед, фейлетонист. Живописта му е насочена към реалистично предаване на натурата, прецизно изразяване на всеки детайл. Палитрата му обхваща пробуждащия се живот в Следосвобожденска България. В картините му оживяват пъстрите пазари, ярките дрехи. Рисува също и натюрморти, пейзажи, портрети.

Антон Митов е роден на 1 април 1862 г. в Стара Загора. Починал е на 20 август 1930 г. в София. Антон Митов е потомък на прочутата възрожденска фамилия Митови. Брат е на художника Георги Митов. Баща е на Борис Митов –  също известен живописец, преподавател и професор в Художествената академия, чичо е на проф. Д. Б. Митов (Дъбът).

Антон Митов оказва силно влияние върху нашия културен живот в края на 19-и и началото на 20-и век не само като художник, но и като популяризатор на изкуството.  След като завършва Академията за изящни изкуства във Флоренция при проф. Джузепе Чарамфи (1885), преподава в гимназиите в Стара Загора, Пловдив , Варна и София. След създаването на Рисувалното училище (Художествената академия)  е и негов директор (1912-1918 и 1924-1927). През своите четири десетилетия същинска дейност пише над 300 публикации, изнася близо 800 лекции из цялата страна, обучава три поколения художници, създава около 500 живописни творби, рисунки, мозайки, стенописи, икони. Заедно с Иван Мърквичка участва в изографисването на катедралния храм „Св. Александър Невски“. Още приживе е признат не само за един от най-великите ни художници, но и за един от най-големите патриоти.

Антон Митов е оставил забележително публицистично наследство, а находчивостта му е изиграла важна роля в новата българска история. Във фрагмент от мемоарите на живописеца е отразена и Сръбско-българската война от 1885 г.:
Старозагорската дружина замина за отбрана на южната ни граница, понеже се предполагаше нападение от турците, и аз заминах с нея за Ямбол като доброволец, обаче оттам бидох повикан от главния комисар в Пловдив и назначен да завеждам телеграфните станции в града и онези на гарата му…. Когато очаквахме нападение от турците, нападнаха ни сърбите, тъй като крал Милан, подбутнат от австрийците, поискал да възстанови някакво равновесие на Балканския полуостров, затова всички наши войски бяха отправени към Сливница, а на турската граница около р. Арда бяхме събрали наше въоръжено с кримки население под командата на тогавашния поручик Чардафон Великий. Един ден когато бях на телеграфния апарат, от станцията на Кърджали викат спешно Пловдив, на което моментално отговорих. От нея станция говореше сам Чардафон, като искаше да предам една телеграма до правителството в София, в която той излагаше едно твърде опасно и сериозно положение на поверената му граница… Покойният министър-председател Петко Каравелов, комуто предадох телеграмата, тоз час ми предаде по телефона да отида при пловдивския английски консул – капитан Джонс, и да му предам телеграмата на Чардафон. Аз се познавах с консула и му занесох лично телеграмата, която той, след като прочете внимателно, ми каза да почакам малко и стана, та написа една шифрована телеграма до английския посланик в Цариград, която ми подаде, като ме помоли да предам лично и немедлено по предназначение… На другия ден се получи телеграма отговор направо от Лондон до капитан Джонс, подписана от министър Солсбъри – не вече шифрована, а открита на французский език, в която се казваше: кажете на българското правителство да не се безпокои, турците не ще посмеят да преминат р. Арда. Разбира се, преди всичко аз съобщих тази телеграма на правителството в София, а после лично я занесох на консула, който се зарадва твърде много и заповяда да донесат шампанско да пием за щастливото довършване на Съединението и за благоденствието на съединена България…

У нас още всичко е младо, всичко е неразвито. Народна самостоятелност, свобода, промишленост, наука, литература, изящни изкуства и пр. У нас сега се раждат, сега захващат да се развиват и да напредват. Ако сравним всичките тези неща, тъй както се намират у нас, с високата степен, на която се намират те у другите европейски народи, то ще намерим поразителна разлика. Да! Туй е така, но ние се утешаваме поне с мисълта, че вървим и полагаме усилия да стигнем нашите съседи и да станем достойни за името Европейский народ.
(из статията “По изящните изкуства”, публикувана във в. “Марица”, 31 октомври 1880 г.)