Александър Исаевич Солженицин (11 декември 1918 – 3 август 2008) е руски писател, историк и дисидент, отличен с Нобелова награда за литература през 1970 година. В мотивите за присъждане на наградата е записано: „за етичната мощ, с която следва изконните традиции на руската литература“. Официално я получава едва през 1974 година, след като на 13 февруари същата година Солженицин е лишен от съветско гражданство и депортиран в Западна Германия, а колегите му, които изразяват подкрепа за него, са подложени на репресии. До 1990 година Солженицин живее първо в Цюрих, а после във Върмонт, САЩ. Завръща се в Русия през 1994 година. Автор е на повести и романи, сред които „Един ден на Иван Денисович“, „Раково отделение“, „В първия кръг“, „Август 1914-та”, „Двеста години заедно”, както и на монументалния документален шедьовър „Архипелагът ГУЛАГ“.
В края на 1970 година в София се провежда Втората национална конференция на Съюза на българските писатели, на която се гласува протестна декларация до Нобеловия комитет в Стокхолм, връчил наградата за литература на Александър Солженицин. Петима от членовете на съюза проявяват нечувана дързост за ония години, несъгласни с „правилната линия” се оказват поетите Валери Петров и Благой Димитров, сатирикът Марко Ганчев, театроведът Гочо Гочев и сценаристът Христо Ганев. От тях единствен Благой Димитров „гласува против”, а другите – „въздържал се”. „Отцепниците” веднага са заклеймени на извънредно партийно събрание и изключени – Благой Димитров, който е безпартиен, е изключен от СБП, а останалите са изключени от редиците на БКП. Години по-късно на среща, организирана от театър „Възраждане“ през април 1991 година, поетът-сатирик Марко Ганчев с голяма доза хумор разказва за този момент.
Солженицин винаги е поставял истината, правдата – такава, каквато я разбира – над всичко останало. И я е отстоявал с непоколебимост, воля и майсторство на непримирим полемист. А това никога не е удобно за властниците. „Нека лъжата дойде на света, нека дори триумфира. Но не чрез мен“, казва писателят в речта си при връчването на Нобеловата награда. И продължава: „Поне в борбата с лъжата изкуството винаги е побеждавало и винаги побеждава – и това е неопровержимо за всички! Пред много неща в света лъжата може да устои, но не и пред изкуството… Да влезем в схватката, без да се оправдаваме с липсата на оръжие! В руския език много популярни са пословиците за правдата. Те отразяват изстрадания народен опит и понякога действат с поразителна сила: Една правдива дума ще повдигне целия свят. Ето на такова привидно фантастично нарушение на закона за съхранение на масата и енергията са основани и моята собствена дейност, и моят апел към писателите от целия свят.”
Павел Спиваковски в статията си „Академик Александър Исаевич Солженицин“ (Известия Российской Академии наук, 2003) обобщава: „Минава време и феноменът Александър Солженицин започва да се възприема по нов начин. Примитивно политизираното прочитане на неговите произведения сега изглежда безнадеждно архаично и неадекватно, и все по-голяма значимост придобиват интелектуалната и религиозно-етическа дълбочина на солженическите текстове, незабелязани и неразбрани в разгара на политическите страсти. Но дори и сега сме едва в началото на пътя към истинското разбиране на творческите прозрения на великия писател. Този път има начало, но докато съществува литература, той няма да има край.“
В разговор от 2008 година с журналиста Силвия Чолева, Румяна Евтимова от катедра „Руска литература“ в Софийския университет говори за „участта на големите умове, които не попадат в общия хор на тълпата“:
Людмила Сараскина, биогаф на писателя, пише: „Солженицин много пъти е подчертавал: „Аз не съм дисидент.“ Той е писател – и никога не се е чувствал като никой друг… не би оглавил никоя партия, не би приел никакъв пост, въпреки че го чакаха и го викаха. Но Солженицин, колкото и да е странно, е силен, когато е сам воин. Той го е доказал много пъти.“
Гласът на нобелистите в Златния фонд на БНР
По публикацията работиха Радослав Диков и Меглена Димитрова