За да не ти е мъчно никога,
към никого не се привързвай.
Живей във себе си. Там блика
вълшебен извор с ясен бързей.
Недей от чувствата замира
а преживявай като птица,
която всякъде намира
подслон, гнездо, трохи, мушици.
Това е тежко и мъчително.
Свръх силите ни днес това е.
Но е начало на пленителна,
неразгадана още тайна.
Когато всички я открием,
от страшна сила озарени,
тогава ще узнаем ние,
че в нас е цялата вселена.
„Тайна II“

„Всеки човек, колкото и обикновен да изглежда, е една загадка“, казва Александър Геров. Той самият е една огромна загадка. И най-голямата, тази която носи в себе си, е загадката на творчеството. Наричат го „живия класик на българската литература“, „оголено сетиво“ (Иван Пауновски), „извънземен, човек при когото понятията „поезия“ и „съдба“ са отдадени едно на друго“ (Радой Ралин). Може би най-точното обобщение за него е – явление в българската литература.

Александър Геров е роден на 15 май 1919 година в София. Завършва право в Софийския университет. От март до септември 1944 година е политически затворник заради конспиративна дейност. Работи като редактор в радио „София“, списание „Киноизкуство“, издателство „Български писател“ и др. Той е от поколението, известно в новата ни литература като „поколението на 40-те години“, към което принадлежат и Валери Петров, Александър Вутимски и Иван Пейчев. Първата му стихосбирка „Ние хората“ излиза през 1942-ра. Следват „Два милиарда“, „Най-хубавото“, „Дете на прозореца“, „Златни пантофки“, „Свободен стих“, „Прашинки“. Последната му книга със стихове „Илюзии“ излиза през 1994-та. Автор е и на сборник с разкази „Щастие и нещастие“, „Фантастични новели“ и др.
Мъчително съсредоточен в себе си, често противоречив в настроенията и изживяванията си, в творчеството му темите преливат между живота, любовта и смъртта. Смъртта при Геров е „много красива“, тя е „другата страна на живота“, но „трябва да бъде победена и човекът да достигне до своето безсмъртие“.
Поетът говори за любовта, живота и смъртта. Чете и свои стихотворения. Запис 1978 година, Златен фонд на БНР:

Философията на поезията на Александър Геров е непрестанно търсене на отговор на въпроса, какво представляват човешката хармония и съвършенство, преоткриване чрез разума и сърцето на истините за живота и мирозданието, опит да се проникне в тайните на Вселената, вълнение от мащабните проблеми на човечеството, социалните и политическите битки, оцеляването на личността.

„С най-хубавото от поезията си Геров отива надалеч, много надалеч. Поетическите му прозрения се оказват извън границите на логиката. Плод на изключителната му интуиция, с измеренията на спонтанност, която безстрашно се втурва в неизвестното, най-значителните му творби са родени не в раздвоеното му съзнание, а в неговото разширено до самата безкрайност съзнание. Той се добира до непознати равнища на менталността. Интуицията му прониква в други реалности, където чувството му за всеобхватност и за тъждеството на всички неща намира своето удовлетворение. Геров попада сякаш в самия център на Живота. Духът му се радва на абсолютната си свобода, защото се стеле над цялата безкрайност на житието. Той показва колко близо се намира до пълнотата на съществуването и до най-неподправеното битие на човешкия Аз.“ – пише литературният критик Божидар Кунчев.
Приятелят и критик Борис Делчев споделя: „Александър Геров не е от хората, които се щадят, които поставят своя престиж по-високо от правдата. Тъкмо напротив. Много често ще го видите да се жигосва с необуздано настървение за допуснати слабости и погрешни насоки на мисълта и чувствата така, както не го е правил никой друг.“
Златният фонд съхранява запис с разказа на Борис Делчев в предаване по повод 50-годишнината на Геров.
„Аз благославям съдбата, която ме свързва с него и съм щастлив, че мога да го нарека с открито сърце и „мой поет, и мой приятел”, запис 1969 година:

Вратата в дома на Александър Геров е винаги отворена. На въпроса: Защо? Той отговаря: „Могат да дойдат приятели, могат да дойдат врагове, може да дойде и смъртта – да влизат направо!“
Дойдоха приятели, и враговете не го подминаха, а смъртта, чакана и желана, го навести на 22 декември 1997 година.
Но – слава Богу! – никой от тях не посмя да затвори тази врата. А времето отсяваше кристалите.
„Когато времето кристализира, остават само трайните неща“ – мислеше той. А тези трайни неща за него бяха:

една голяма любов,
едно голямо вдъхновение,
една голяма саможертва.
(из „Кристали“)