През 20-те години на XX в. българската интелигенция и особено нашите художници все по-често започват да доближават своето изкуство до процъфтяващия модернизъм в Западна Европа. У нас даровитата и многостранна фигура на Сирак Скитник играе съществена роля в културния и обществен живот на страната. Българският театър по това време е все още чужд на западноевропейските художествени идеи и именно Сирак Скитник прави първия опит за неговото модернизиране в качеството си на драматург и артистичен секретар. За сезон 1923/24 е поканен на тази длъжност като уважаван и ерудиран сътрудник на „Златорог“ от главния редактор на списанието Владимир Василев (по това време и председател на Артистичния съвет на Народния театър). На 15 ноември 1923 г. Сирак Скитник поставя „Монна Ванна“ (1902 г.) от френския драматург с белгийски произход Морис Метерлинк, който е представител на символизма.
Сирак Скитник е и сценограф на постановката и именно в сценографското си решение, той влага основно идеите, които носи като живописец. Премиерата прави силно впечатление особено със своята визуална атмосфера – нова и неочаквана за българската театрална сцена дотогава. Сирак Скитник разгръща конфликта в драмата чрез стратегии, характерни за театралния експресионизъм. В сценичното оформление преобладават контрастиращи цветове и противопоставящи се на масовото възприятие обекти. Пиесата на Метерлинк в превод на Гео Милев е изиграна от едни от най-добрите актьори на Народния театър, който тогава се помещава в сградата на днешния Музикален театър, след като е опожарен през 1923 г. За тази постановка Владимир Василев, известен с пиперливия си език и това, че не спестява истини, казва: „Това бе постановка наистина от висок стил, издържана без никаква режисьорска лъжа“.
В интервю от 2004 г. театроведът проф. Васил Стефанов говори за отзвука на модерната за българските зрители постановка:
Постановката „Монна Ванна“ е първата крачка за приобщаването на българския театър към европейското модерно изкуство, дело, което след Сирак Скитник успешно осъществяват Христо Цанков и Николай Масалитинов.