Христо (Хрисан) Цанков – Дерижан (1988 – 1950), български белетрист, поет, драматург, критик, театрален деец е роден на 24.03.1888 г. в град Габрово. Завършва философия и педагогика в Софийския университет, превежда от японски език. Един от най-луксозните сборници с японска лирика „Пеперуди“, достигнали до наши дни, е в негов превод. „Дерижан“ е псевдоним от ученическите му години, когато като гимназист в Пловдив „дирижира“ вестник  „Ученически труд“. По-късно е редактор на хумористичния вестник „Порой“, главен редактор на сп. „Семейство“ и в. „Земя“. Пише стихове, разкази, повести, романи, критика, редактира антологии и сборници. Съзидателна роля в творческото му развитие имат Иван Вазов и Кирил Христов.

Работи като артистичен секретар, а през 1920 г. и като директор на Народния театър. В театралната трупа по онова време влизат актьорите  Васил Кирков, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Сава Огнянов, Иван Попов и др. Това е период, през който на сцената се играят за първи път пиесите „Майстори“ от Р. Стоянов, „Големанов“ и „Вражалец“ от Ст. Л. Костов, „Зидари“ от П. Ю. Тодоров, „Албена“ и „Боряна“ от Й. Йовков, „Снаха“ от А. Страшимиров.

Заставайки начело на Народния театър, пред Христо Цанков – Дерижан не стои въпросът за неговата съдба като личност и творец, а големите задачи, които има да решава националният ни театър.  Въпреки че е съмишленик на БЗНС, Дерижан не се стреми да подчини театъра на каквато и да е идеология, а да повиши неговите художествени критерии. За него театърът е не само пиесата и изпълнението на актьорите, той е дело на самата публика, доколкото има за задача да съдейства за издигане на нейния нравствен и духовен живот.

На 10 февруари 1923 г., когато се честват 15 години от построяването на новата сграда на Народния театър и юбилейния спектакъл „Апотеоз на родното драматично изкуство“, избухва пожар, който унищожава театъра. Пожарът според секретното следствие възниква от умишлено късо съединение. Целяло се е убийството на присъстващия там Александър Стамболийски. Той е спасен, защото успяват да го изведат навреме. Късото съединение е предизвикано от един от осветителите – руснак белогвардеец. След пожара той изчезва и въпреки издирването от полицията не е намерен. Стамболийски предпочита да не се разпространява истинската версия, за да не знае обществото, че искат да го убият. Следва съдебен процес, превърнал се в политически. Пред съда са изправени Христо Цанков и режисьорът на представлението Иван Попов. Дошлото на власт след преврата на 9 юни 1923 г. правителство на Александър Цанков иска да компрометира земеделците като малокултурни, като запалили театъра. В защита на Христо Цанков – Дерижан се изпращат много протестни писма от големи театрални деятели от чужбина и той е оправдан.

      Режисьорът Вили Цанков разкрива някои подробности за пожара в Народния театър, който засяга пряко личността на баща му – запис от 2006 г.

Любовта към театралното изкуство, осъзнаването на преходността и тленността на индивида и вярата в идните поколения намират израз в един обикновен, но и същевременно удивителен човешки жест. Малко преди синът му Вили Цанков да се роди, бащата собственоръчно посадил пред Народния театър две тополи – едната за неродения син, а другата за по-голямото си момче. Те и досега се извисяват от двете страни на централния вход, върховете им надминават покрива, но малцина знаят тази история.

Тополите, които се извисяват от двете страни на Народния театър, са засадени от Христо Цанков – Дерижан