Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 година и води България до поредната национална катастрофа, като откъсва от нея 11 хиляди квадратни километра — Западните покрайнини, които включват земи от Царибродско, Струмишко, Босилеградско и половината Кулско. С него също така се отнема излазът към Бяло море през Западна Тракия, Южна Добруджа е предадена на Румъния и се потвърждава разделянето на Македония между Сърбия и Гърция.
Съгласно Ньойския договор от Царство България са откъснати райони от следните околии: Кюстендилска (660.8 кв. км.), близо половината от Царибродска (417.9 кв. км.), Трънска (277.9 кв. км.), Кулска (171.9 кв. км.) и Видинска (16.7 кв. км.). Общата площ на Западните покрайнини е малко над 1545 квадратни километра с население 64 509 души. От него 54 758 са българи, 8 637 — власи, 549 — цигани и 127 — сърби. Това население живее в два града, три пазарни средища и 118 села. В откъснатите територии има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7 892 ученици. В Западните покрайнини има 45 български църкви.
Над 650 хиляди българи остават извън пределите на родината. Страната ни трябва да плаща и репарации в размер на 2 милиарда и 250 милиона златни франка, които за 37 години с лихвите нарастват до 5 милиарда. Историкът Методи Петров разкрива корените на сръбските стремежи в радиопредаване, посветено на Западните покрайнини. Записът е от ноември 1997 година.
„И вие, които искате да знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тука. Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителна присъда в Ньой. Да видите как една международна граница прави от двора на един и същи човек две държавни територии. От едната страна на невидимата гранична линия да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка. Оттук син да чака баща си, а оттатък баща да няма право дори да погледне към своя син”, възкликва видният български писател и политик Стилиян Чилингиров, когато наблюдава границата при трънското село Стрезимировци.
Съставената от френски, британски, японски, сръбски и български представители международна комисия трябва да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полковник Ордьони признава: „Няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад — от непроходна крепост от планини“. Така се очертава наречената от журналистите „черна граница“. Тя разделя на части 25 български села — Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и други, като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели.
Ньойският договор е договор на победителите в Първата световна война. Той утвърждава в междубалканските отношения политика на вражда и заграбване на чужди земи и с това възпрепятства установяването на принципите за добросъседство и взаимно сътрудничество между народите на Балканския полуостров. Парижките „миротворци” отказват да удовлетворят искането на България за провеждане на референдум сред населението в Македония, Добруджа, Тракия и Западните покрайнини при определянето на неговата съдба. Отхвърлят и искането за организиране на тези земи в автономни области под ръководството на Обществото на народите или на определена от него голяма западна държава-победителка. Отказват да осигурят на българите под чужда власт и най-елементарни малцинствени права.
За установяването на етнокултурната характеристика на българското малцинство в пределите на сръбската държава говори историкът от Софийския университет Людмила Зидарова, в запис от 1994 година.
Съхраняването на националната идентичност на българите, останали в пределите на Кралството на сърбите, хърватите и словенците, става основният мирен способ за подкрепа на хората от Западните покрайнини. На 8 ноември 1924 година в София се създава „Организация на Западните покрайнини“. Според чл.1 на приетия устав, бежанците от Западните покрайнини основават благотворителна културно-просветна организация, имаща за цел да обедини и организира принудените да напуснат родните си домове в следствие на насилствена окупация на земите им от Сърбия, като „използва за членовете си създадените облаги от закона за заселване на бежанците и обезпечаване на поминъка им“. Затова на църковния празник на Архангел Михаил се отбелязва и Денят на Западните български покрайнини.
През годините за тези територии са писани редица стихове, както и собствен марш по текст на Любомир Бобевски и музика на Александър Морфов, записан и изпълнен от хор „Гусла“.
Независимо от факта, че договорът за защита на малцинствата, подписан заедно със Сен-Жерменския договор за мир от 1919 година, урежда гарантирането на правата на малцинствата, българите от Западните покрайнини получават статут на официално малцинство едва след Втората световна война. Този статут включва регламентираното изучаване на български език и достъпа до български печатни медии. Асимилационната политика спрямо тези, които заявяват принадлежността си към българския етнос, подлага много хора на постоянни репресии. Югославските власти умишлено възпрепятстват икономическото развитие на тази територия. Това довежда до емиграция във вътрешността на страната и съответно до естествено приобщаване на българските граждани към сръбската общност.
Днес в Цариброд и Босилеград, където е съсредоточена основната част от гражданите с български произход, има български основни училища и гимназии, регистрирани са редица български културни дружества, а от 2017 година програми на Българското национално радио звучат и в ефира на Царибродското радио.