„Театърът ми даде толкова много, че с нищо и с никаква друга професия не бих могла да го заменя, защото за мене той е просто всичко – и храм, и убежище, и остров, на който винаги мога да се отделя в мислите си, в спомените си за моите роли и героини, за прекрасните мигове с колегите ми. Театърът е бариера срещу всичко лошо, което може да се случи около мене – това насилие, тази безскрупулност, простотия, ако щете. Обгражда ме в една защитна ризница и аз се чувствам по-спокойна, по-силна. И най-важното – театърът ме зареди с много познания.“

Никога не е искала да бъде друго, освен актриса. „Още от малка рецитирах, четях много и мисълта ми беше все в театъра“, споделя в интервю Ванча Дойчева (23 април 1942 – 24 юли 2017). Запленена от магията на театралното изкуство, едва деветгодишна стъпва на сцената на Народния театър, с който я свързват почти 60 години от артистичната ѝ кариера. През 1965 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) в класа на проф. Кръстьо Мирски със Сарафовска стипендия за отличен успех. Година по-късно прави професионалния си дебют в академичния ни театър в ролята на Ивайла Петринска в пиесата на Лозан Стрелков „Няма сто истини“. През 1971 г. специализира актьорско майсторство в Лондон и Париж.

Чрез съдбите на героините си, в аплаузи, мълчание, смях Ванча Дойчева е дала живот на много образи от българския и световния репертоар. Актриса едновременно на финия нюанс и едрите щрихи, на емоционалната сдържаност и яркото чувство, на максималната органичност и ярката характерност, тя практически може да изиграе на сцената всичко. Преминала през различни амплоа – от лирични и драматични до характерни роли с огромен заряд, за нея са еднакво интересни и смехът, и сълзата в театъра. Ролите ѝ са все централни, хубави, завладяващи и запомнящи се. Роли, които изгражда с изключителна проникновеност в характера и чувствата на персонажа, с дълбинно усещане за истинността на живота на човешкия дух, със себеотдаване и пределна честност, аристократичен дух и достойнство. Героините ѝ са красиви, наивни, намръщени, отчаяни, лукави, прелъстителни, жестоки. Тя е актриса, която съумява да надпреварва времето, да го пришпорва, да се отказва от неща, които са ѝ носили признание и да се втурва в роли и решения, които изискват и самоирония, и артистична виртуозност. Знае, че с талант и дух артистът няма граници.

Дългия творчески път на Ванча Дойчева бележат над 250 роли в театъра, киното, радио- и телевизионния театър, изяви в естрадата. Играе и в други театри, освен в Народния, но той си остава нейната истинска сцена и голяма любов след семейството ѝ. Многобройни са участията на актрисата и в концерти, рецитали, срещи със зрители от цялата страна. Тя неизменно отказва обаче изключителни текстове за моноспектакли, защото смята, че силата ѝ е в партньорството. Разчита на верните очи, които вижда пред себе си не само под театралния прожектор. През дългите години работа в театъра Ванча Дойчева има щастието да познава прославени личности на своето време, но като червена нишка през живота ѝ преминава срещата с изключителния Владимир Висоцки през 1976 г., по време на гостуването на Театъра на Таганка в София. „Ванча, тази вечер аз ще играя за Вас“, казва големият актьор преди спектакъла „Хамлет“ в Сатиричния театър. „Можете ли да си представите какво изживях в този момент… След спектакъла стоях примряла, не можех дори да ръкопляскам, защото знаех, че всичко това, което видях на сцената, беше отправено към мен, с адрес към мен“ – даже и от дистанцията на годините думите на актрисата са наситени с нескрита огромна емоция и вълнение.
За актьорската палитра на Ванча Дойчева, овладяла изкуството да бъде истинска в театъра, разказва Богдана Костуркова в запис от 2012 г.

Още от „Хайде на театър“…