„Старият Пловдив може да бъде опознат само чрез Цанко Лавренов – било когато лично ви развежда из града, било когато гледате картините му. Затова бих пожелал на художника – между многото хубави неща и това: да възкреси по своя оригинален начин, чрез своето вдъхновение, чрез своята любов към слънчевите багри Пловдив от епохата на Възраждането. И триста тома научни изследвания няма да ни покажат онова, което той може да ни покаже само с няколко свои картини”, пише за него критикът проф. Петър Динеков в „Златната книга за гостите на чифлика на Цанко Лавренов” през 1938 година.
Пловдивският търговец
На 24 ноември 1896 година в Пловдив, в семейството на Иван и Силвина Лавренови се ражда петото им дете, с кръщелно име Александър-Стефан. „Пловдив по онова време е бил една приказка, мечта, фантазия, която той разказва толкова невероятно в своите картини“. С тези думи започва разказа на Георги Павлов – Павлето за неподражаемото въображение на неговия приятел Цанко Лавренов. Записът за рубриката „Ние, българите” е от 1986 година.
Преди да реализира младежката си мечта да стане художник, Цанко Лавренов започва да развива търговска дейност в родния си град. Първоначално регистрира фирма за тютюнопроизводство и плодни продукти (произвежда мармалад). Дейността на предприятието обхваща и други сфери в земеделието – отглеждането на лозя и бостани (с пъпеши и дини), както и ниви с фураж (люцерна). От пролетта до есента Цанко Лавренов живее на чардак в полето, за да е близо до стоката си. За своето развитие в полето на изкуството отделя време само през зимата. Едновременно с рисуването той създава и художествено-критически статии, които публикува главно в местната преса.
„Първите му „творчески“ прояви, най-точно казано, са дилетантски упражнения, в които личат външни неасимилирани влияния на някои закъснели западноевропейски моди, главно сецесион, символизъм и един провинциален блудкав диаболизъм“, оценява неговите първи публикации изкуствоведът проф. Димитър Аврамов.
В Златния фонд на Българското национално радио (БНР) е съхранен запис с гласа на Цанко Лавренов от 1961 година, в който той разсъждава върху националния облик на българското художествено изкуство.
След Първата световна война, в процеса на преодоляване на всеобщата депресия от ужасяващата национална разруха, българската духовна култура е обхваната от силен и все по-нарастващ стремеж за изява на националното в неговия автентичен вид. Чрез съвременни изразни средства българските творци пресъздават героични исторически събития, националното Възраждане, фолклора и вековните ни пластически традиции.
През 1920 година, без да прекъсва търговската си дейност, Цанко Лавренов заминава за Виена, за да изучава изобразително изкуство в частното рисувално училище „Св. Ана” и художествени занаяти в Художествено–индустриалното училище „Кунстгевербешуле”. Младият художник се надява, че професионалната подготовка ще му отвори пътя към Виенската художествена академия, но вследствие от икономическата криза в страната австрийското правителство отказва прием на чужденци за учебната 1921–22 година. Тогава преподавателят му по живопис проф. Бертхол Льофлер, който познава българската иконописна школа, му дава безценен съвет:
„Като Ви гледам, млади момко, който идете от страна с такива художествени богатства, чудя се на решението Ви да учите изкуство у нас! Та ние, модерните западни художници, се учим от вашите икони! На Ваше място не бих напуснал отечеството си. Бих учил там, на самото място, за да пия направо от извора. Вгледайте се задълбочено във вашето народно творчество. От него ще научите много повече, отколкото това, което ние можем да ви дадем.“
Изкуство с изявен национален облик
В следващите четири години Цанко Лавренов продължава да работи като търговец и да се развива като художник, докато изучава историята на България и с голямо внимание рисунките в ръкописите, папките и книгите в Пловдивската народна библиотека. Първото му участие в изложба с осем негови картини, като пълноправен член на Дружеството на южнобългарските художници, е в Пловдив през 1923 година.
„Колкото по-далеч е художникът от действителността, от формата на действителността, от „модела“, толкова по-близо е той до Изкуството.” Думите са на Гео Милев, които той отправя към Цанко Лавренов в писмо, изпратено до художника в края на същата година.
Основното противоречие в живота на художника намира своя логичен край през 1926 година, когато картината му „Иконописец“, изпълнена в духа на средновековните ни миниатюри със старобългарски плетеници и орнаменти, е подредена в изложба, заедно с други негови модернистични картини. Картината бива откупена веднага от директора на Пловдивския народен музей за Художествената галерия. Тогава Лавренов се отказва от търговията.
„Своето посвещаване на изчезващата красота на Възрожденската епоха младият художник прави неосъзнато, още с първите си картини“, анализира в интервю за БНР от 1986 година творческото развитие на художника изкуствоведът проф. Мара Цончева.
Началото в утвърждаването на оригиналната творческа стилистика, която Цанко Лавренов разработва от години, е поставено на Четвъртата обща художествена изложба, представена през есента на 1930 година в София. В нея е включена панорамната картина „Старият Пловдив”, която веднага е откупена за фонда на Националната художествена галерия от Министерството на народното просвещение. Монументалната творба предизвиква всеобщото одобрение на критиката – Сирак Скитник, Стефан Митов, Никола Мавродинов определят творбата като истинско творческо откритие.
Големият живописен цикъл вдъхновява и поетесата Елисавета Багряна, която през 1973 година изпълнява за БНР своето стихотворение „Като Лавренова картина“, посветено на художника.
„Художникът твореше съзнателно и беше винаги воден от добре промислени принципи. Високоинтелигентен и ерудиран, той познаваше отлично българската народна естетика, търсеше нейните норми и бе винаги готов да изтъкне какво го сближава и какво го отдалечава от тях. По същия начин се отнасяше и към модерното изкуство. Бе започнал с подражателни, твърде еклектични опити в духа на сецесиона, символизма, експресионизма и дори на футуризма, но няма съмнение, че силен тласък към собствените си открития той получава от вълната наивизъм, надигнала се в европейското изкуство през първите десетилетия на века“, обобщава проф. Димитър Аврамов влиянията на съвременното изкуство в израстването на твореца.
Темите и мотивите, които въплъщава Цанко Лавренов в своите картини, варират от цар Симеон, свети Иван Рилски, възрожденско Габрово, старата столица Велико Търново и Второто българско царство, до манастирите и църквите на Атон и Македония, Рилския, Бачковския и Преображенския манастири и отново Стария Пловдив с духовните му водачи. Тези емблематични творби, определени от влиянието на символизма и сецесиона на двайсетте години на ХХ век, рафинират неговите изразни средства с помощта на импресионизма на трийсетте години. В своята творческа зрялост Цанко Лавренов утвърждава характерния си стил на голям български художник.
„Художникът Цанко Лавренов внуши в душевността на българина представа за неумиращо творческо дело, което е съчетано с дълга му към историческите събития, случили се в живота му”, допълва образа му поетът Павел Матев в запис за БНР от 1986 година.
Картините му участват в изложби на български художници, представени в Германия, Австрия и Унгария, както и в самостоятелни изложби в Прага, Будапеща, Варшава, Западен Берлин. Заедно с Владимир Димитров-Майстора представя съвместно творби в Лиеж, Белгия, а с Дечко Узунов в Париж. Удостоен е със званието „народен художник”. За своя значим принос за развитието на културата, изкуството, образованието и науката получава и орден „Кирил и Методий” I степен.
Днес Националната художествена гимназия в родния му град носи името „Цанко Лавренов“.