„В градината на българската литература, в която има толкова нашенски цветя — лалета, мушката, хризантеми, латинки, димитровчета, този автор е едно декоративно вносно цвете, малко странно, малко причудливо, отглеждано повече в стая, чиито ярки деформирани цветове са опасно бодливи. Навярно затова и художниците намериха в кактуса сполучлива метафора, обобщения монограм на светославминковския гротесков свят и той започна да се появява върху кориците на неговите книги.“ Думите са на литературния критик Симеон Султанов, написани в предговора на първия том със събраните съчинения на Светослав Минков.
Диаболичният живот на семейство Минкови
Светослав Минков е роден на 4 февруари 1922 година (12 февруари, според някои справочници) в Радомир, в семейството на подполковник Константин Минков и Иванка Бенчева. Има двама по-големи братя и една сестра. Брат му Асен Минков, който е завършил кавалерийската школа във Виена, загива при Босилеград в Междусъюзническата война. Другият му брат, Иван Минков, е член на военната организация на Българската комунистическа партия (БКП). Той участва в подготовката на атентата в църквата „Света Неделя“, а при последвалото преследване от полицията се самоубива. Сестра му, Теодора Минкова, е съпруга на драматурга Ст. Л. Костов.
За този труден за семейството период, когато всички роднини на Иван Минков са арестувани, разказва в книгата си „Срещи по дългия път“ театралният режисьор Владимир Полянов.
„В една стая на обречените Светослав Минков прекарва около десетина-петнадесет дни, всеки миг заплашен да бъде поведен на смърт. За полицаите той, като брат на Иван Минков, както и всички роднини – майка, вуйчо, сестра – бяха най-тежко обвинените. Беше арестуван дори писателят Ст. Л. Костов, виновен, че е зет на семейството. Излишно е да разказвам за всичко, което приятели на Славчо направиха, за да го спасят. Важното е, че както неговите близки, тъй и той беше спасен, а след още петнадесет-двадесет дни интерниране в Радомир се прибра вкъщи.“
Писател – преди и след 9 септември 1944
Още като ученик във Втора мъжка гимназия в столицата Светослав Минков пише памфлета „Биномът на Нютон“, който е отпечатан в хумористичното списание „Българан“. За младежките си творби той разказва в предаването за средношколци „Вечери на интересните срещи“ през 1966 година.
В Архивния фонд на Българското национално радио (БНР) е запазен запис от радио драматизацията на хумористично-гротескния разказ „Дамата с рентгеновите очи“. В него Татяна Лолова изпълнява главната роля, Апостол Карамитев представя персонажите, а Николай Бинев се превъплъщава в лекаря-магьосник Чезарио Галфоне.
Освен автор на романи, фейлетони, очерци, разкази, стихове и литературни изследвания Светослав Минков описва своите многобройни странствания в пътеписи, превежда Андерсеновите приказки и пише свои собствени. Неговата журналистическа дейност преминава през сътрудничество с различни издателства, продължава в Радио София, а след това в Българска кинематография и в издателство „Български писател“, където е главен редактор. Известно време работи като библиотекар, книговодител и преводач в българската легация в Токио.
Съвременник на редица изявени български писатели, Светослав Минков издава „Календар Българан“ за 1922 година, заедно с Христо Смирненски. Съвместно с Гео Милев и Владимир Полянов е съосновател на първото българско издателство за фантастична литература „Аргус“.
Неговите фантастични разкази и книги са преведени на 15 езика. В писмо от септември 1965 година Минков изказва огорчението си пред своя приятел художника Георги Папазов от предговора на френския новелист Марсел Еме към парижкото издание на разказите и памфлетите:
„Като забелязва, че решително съм пренебрегнал границите на своята страна и още твърде млад съм имал чувството, че „принадлежа на една по-широка общност, отколкото родината ми България“, Еме констатира, че френският читател (или английският, или немският) трудно щял да познае къде се развива действието, ако не били фамилните имена, които му звучали твърде странно.“
Разказите му за Америка разкриват иронията на урбанистичния писател, която след 9 септември 1944 година се интерпретира като „сатира, остро разобличаваща недъзите на капиталистическия свят“. Във „Филантропична история“ героят е полски емигрант, който след уволнението си от фабриката за панталонени копчета убива нейния собственик. С гласовете на Андрей Чапразов, Григор Вачков, Петър Чернев и Апостол Карамитев писателят протестира срещу обезличаването и дехуманизацията на личността, с философския анализ на актуалните проблеми на съвременната технократска цивилизация. Драматизацията е записана през 1962 година в БНР.
В книгата „Светослав Минков: Строго поверително“ литературният историк Румяна Пенчева разкрива неизвестни факти за друг труден период от живота на писателя — партийно наказание, което му налага сформираната след Юнския пленум комисия:
„Неизвестен и непроучен момент от биографията на Светослав Минков е партийното му обследване. Предисторията започва с Юнския разширен пленум на ЦК на БКП. Във вестник „Работническо дело” от 21 юни 1949 година е публикувана Резолюция на пленума, в която подробно са описани „оздравителните” процедури за „прочистване на партийната организация от случайни, чужди или вражески елементи“. В решението на комисията е написано „…предлага да бъде наказан с порицание пред организацията“.
Наложеното наказание е отменено след три години с формулировката — „Другарите с отменено наказание сърдечно благодариха на Партията, която знае как да наказва и как да възнаграждава членовете си.“
През 1963 година писателят е удостоен е със званието „Заслужил деятел на културата“. Носител е на международната награда за мир „Нексьо“. Днес Регионалната библиотека в Перник носи неговото име.
Животворящата светлина на Светослав Минков угасва през есента на 1966 година, подобно на самотния сребърен лъч, отнесъл спомена за призрака от разказа му „Къщата при последния фенер“:
„Момичето в бялата дреха минава през призрака и го изгаря с уханието на своя замайващ парфюм.
Призракът решава да се самоубие.
Призракът се хвърля в езерото.
В това време доктор Богомил Верилов стои в рамката на южния прозорец и вижда един сребърен лъч, който разсича езерните води и угасва.“