Аплодисменти по бузите
Родена съм в София, така че при мене проблеми със софийското жителство не е имало. И откакто се помня все към театъра се стремях. Първите ми театрални изяви бяха много странни и особени и бяха свързани с неприятности главно за моите родители. Още като дете си измислях разни роли и след това, разбира се, ги изигравах. Например веднъж започнах да играя дете, което заеква и то точно, когато ме бяха завели на гости. Родителите ми страшно се смутиха, но аз продължих да заеквам през цялото време, вживявайки се в ролята си. Друг път започнах да се държа като сляпо момиче или пък да куцам. Отначало близките ми се плашеха от проявите ми, но постепенно започнаха да разбират истината и да ме възнаграждават със съответните аплодисменти по бузите. И тогава разбрах, че рано или късно истинското изкуство става разбираемо за хората и всекиго възнаграждава по своему.
„Все гледах да ида в някой сутерен да се наям с праз с ориз“ – запис Златен фонд, 2012 година:
„Намразих пианото, защото майка ми се опита да ме накара насила да свиря“ – запис Златен фонд, 2008 година:
В ролята на Мария в „Михаил Мишкоед“ от Сава Доброплодни, режисьор Методи Андонов – откъс с Невена Коканова (Рада), документален запис 1964 година:
Аплодисменти в радиоефир
Е, на всеки млад творец най-напред му се иска да играе главни роли в класически произведения, особено ако режисьорът настоява за това. Режисирана от моите родители, аз започнах да играя ролята на студентка по класическа филология. И то трябва да ви уверя, доста сполучливо. Преподавателите посрещаха изпълненията ми по време на изпитите доста добре и аз успях да стигна до четвърто действие, т.е. до четвърти курс. И тъкмо, когато ми оставаха само два изпита, за да завърша образованието си, получих нов ангажимент в Държавната театрална школа към Народния театър. Възможността да играя на истинска сцена ме откъсна от класическата филология, за което малко съжалявам. Защото нищо не се знае, може би днеска щях да играя ролята на професор Стоянка Мутафова.
„Почувствах, че издържах изпита, но не след дълго разбрах, че съм скъсана“ – запис 1986 година:
В сценка, осмиваща нашенци, които търгуват със сирене и луканка в ГДР. Участват още Григор Вачков, Георги Парцалев и Лили Апостолова в „Къдрава антена“ – едно от първите хумористични предавания на живо по БНР, запис Златен фонд, 1966 година:
Като Фьокла Ивановна в „Женитба“ от Н. В. Гогол, режисьор Нейчо Попов. С участието на Татяна Лолова – документален запис 1977 година:
На крака
След завършване на Театралната школа започнах работа в Народния театър. И при първата си премиера, това беше „Хитрините на Скапен“ от Молиер, паднах при излизането на сцената. Е, разбира се, опитах се да го направя артистично, но все пак много се разстроих и тогава проф. Сърчаджиев, който беше постановчик на пиесата, ми каза: „Не се безпокой, Петя Герганова също е паднала при първата си премиера, пък я виж каква артистка стана“. И трябва да ви кажа, че този урок ми беше много полезен, защото оттогава не се радвам, когато някой падне или когато нещо ми падне, а знам, че ще имам успех, само когато аз самата падна и навреме стана.
/Златен фонд на БНР, 1980 година/
„Сърчо, къде ще паднем? – Където намерите за добре…“ – запис Златен фонд, 1983 година:
„Той (Нейчо Попов) никога не допусна в нашата къща делничност“ – запис Златен фонд, 2008 година:
Баба Гицка в „Големанов“ от Ст. Л. Костов – първата сериозна творческа среща, в която Нейчо Попов ѝ поверява ролята. Откъс с Георги Парцалев в ролята на Горилков:
Стояна-Мария Мутафова (2 февруари 1922 – 6 декември 2019) е родена в семейството на писателя Константин Мутафов, драматург в Народния театър и родственик на Славейкови. Майка ѝ, рядко образована за онези години жена, е завършила история, латински и старогръцки. И двамата с вродено чувство за хумор. Кръстена е на дядо си по бащина линия и на Дева Мария, за да я закриля, защото се ражда „много хилаво бебе“ по описание на майка ѝ. Тя често ѝ напомня: „Кат те кръстихме, кат се ококори, та до ден днеска мира не си ни дала, нито един ден спокойствие“.
Като дете не си играе с кукли, а на куклен театър. Баща ѝ желае да стане археолог и я подтиква да запише класическа филология в Софийския университет, където неин преподавател е проф. Александър Балабанов. Сцената обаче е нейният път и не след дълго името Стоянка се появява за първи път в афиш на Народния театър. Хукнала към Николай Лилиев, тогава драматург на Театъра, за да протестира за промъкналото се „к“ в името, я среща Андрей Чапразов. Той я разубеждава и ѝ повелява, че грешката е за късмет.
Всъщност кариерата на Стоянка Мутафова тръгва от Радио София, където тя участва в редица предавания и постановки на Радиотетаъра. „Всичко се правеше тогава на живо и знаете ли колко по-живо ставаше“ – спомня си артистката, която не обича думата актриса, произлизащата от „акт“ (действие), защото предпочита да твори ролите си („арт“ – изкуство), не да ги изпълнява.
След първите седем в Народния театър Стоянка Мутафова заедно с Георги Калоянчев, Георги Попов, Пенчо Петров, Петко Карлуковски, Лео Конфорти, Лидия Щелкунова, Татяна Лолова, Нейчо Попов, Енчо Багаров, Георги Парцалев, Григор Вачков, Никола Анастасов и други от нейното поколение колеги „коват сцената“ на Сатиричния театър в България.
Когато изгражда образ, не се придържа към стандарта. Хване ли правия път – очаква я гибел. Обича да върви през храсталаците, на ръба на сатирата и трагедията. Не губи чувството за многоцветността на характера, търси иронията, която разголва поведението на героините ѝ. Винаги е знаела, че нейното призвание е в сатиричния жанр и откакто се помни, ходи и наблюдава обратната страна на хората, на проблемите и на събитията. Репетициите не са ѝ приятни, съпроводени са със страх и колебание. При нея истинското творчество започва с вдигането на завесата.
„Най-малкият брат“ в изпълнение на Стоянка Мутафова, текст Димитър Арабаджиев, музика Райчо Любенов – документален запис от Фестивала на хумористичната и сатирична песен „Златният кос“, 1977 година: