„Режисьорът трябва да бъде част от съвестта на една нация и да знае, че това е неговата роля, че той е мисионер, че той е апостол, че той трябва да казва нещата, които дори политиците не искат да кажат.“

Казал го е режисьор като Никола Корабов и както го е казал, така го е и правил. За него няма да намерите много писаници, може би защото той самият е смятал, че няма какво много-много да приказва за кино, ами по-добре да го прави, пък после публиката да каже. От киноекспертите ще чуете, че  е режисьор, надарен с умението да създава филми-романи, да ги изгражда на един уверен принцип – големите обществени сътресения и сеченията на историческата съдба да се видят през индивидуалните съдби и преживявания на персонажите. Той впрочем е един от първите с професионално образование у нас, след като през през 1956 г. завършва Всерусийския държавен институт по  кинематография (ВГИК) в Москва.

Когато през 1962 година Корабов снима „Тютюн“, той стъпва на наистина силна литературна основа – романа на Димитър Димов. Чрез този филм, а и по-нататък със следващите си творби Корабов доказва своето умение да бъде режисьор именно на големи филми-романи. Десетина години след „Тютюн“ той прави „Иван Кондарев“ по романа на Емилиян Станев, 1978-а заснема „Юлия Вревска“. С тези ленти доказва две от най-важните качества за един  киноразказвач – умение да води драмартургическата композиция не литературно, а визуално, чрез събитията, и второ, умението да работи с актьорите – като се започне от подбора, та до тяхното присъствие на екрана. Това умение на Никола Корабов да разказва литературен епос чрез филмова драматургия е наистина забележително. А пък чрез второто е орисан  да е кръстник на кино звезди като Невена Коканова (Ирина в „Тютюн“) и звездни тандеми като Антон Горчев и Катя Паскалева в „Иван Кондарев“.

„Аз не съм правил много филми. Но е важно какви са тези, които съм направил. 12 филма за 55 години. Защо например един стар филм като „Тютюн“ не увяхва? Надявам се да не звучи самохвално, но много зрители са ми казвали, че ще спрат да го гледат, защото вече го знаят наизуст. И продължават да го гледат. Аз не съм гениален режисьор. Но има сценарист. Има гениален писател – Димитър Димов. Филмът удържа, защото в него има общочовешки проблеми на духовния терен на България. „Вула“ е с тежка съдба. Заради този филм ядох „бой“.

Друг спорен за онова време филм е „Свобода или смърт“. Тогава ме изхвърлиха от киното. „Иван Кондарев“ – дума не давам да се каже за Емилиян Станев, който е един от най-големите български писатели. Метежът през 1923 г. е нанесъл тежки поражения на българина. Друг филм е „Юлия Вревская“, който също обичам много. Беше труден филм, защото официалните среди у нас и в Русия трудно приемаха, че една баронеса по онова време може да е главна героиня във филма. „Орисия“ е филм по Николай Хайтов за помашкото население. Разказът „Дервишово  семе“ е най-хубавият в сборника „Диви разкази“. Този филм проповядва, че любовта е по-голямо качество от омразата. Че прошката е по-голямо качество от отмъщението. Този филм тук беше две години спрян. После победи, защото междувременно библейските страни Египет и Израел го купиха. А сега тук пък го наредиха в „златната“ колекция на българските филми…“

Накрая Никола Корабов си отива с горчивината от обстоятелството, че не е могъл да осъществи една дълголетна своя мечта – да направи филм за Сашо Сладура: „Имам готов сценарий, работя. Не ми обръщат внимание. Кандидатствам и винаги с един глас в повече някой спира проекта: не сега, не сега! А кога? Когато ме няма ли?“